Джон Лескроарт - Неизбежно правосъдие

— Положението е твърде далече от нормалното.

— Да, сър, така е. Но въпреки това, щях да съм по-спокоен, ако имахме очевидци. Нещо, което да направи ареста… по-обоснован.

— Ами точно такова нещо имате.

Глицки изчака.

— Фотографа. Ей сега го разпитват на третия етаж.

— В районната прокуратура? Но как е станало?

И двамата знаеха, че това потъпква всякакви процесуални норми. Иначе си беше съвсем ясно — полицията разпитваше всеки, свързан по какъвто и да е начин с някое престъпление, а прокуратурата следеше нещата отдалече, поне докато се събере достатъчно материал, за да убедят разширения състав, че има основания за възбуждане на дело.

— Лок ми каза, и то като услуга, че го разпитват. Като услуга — натърти Ригби. — Подреждат си обвинителния акт срещу Ший.

— Още преди да са знаели името му?

— Ами решили са , че това е човекът.

— Кой? Лок ли е решил?

Ригби кимна.

— Лок, кметът, сенаторката.

— И сенаторката?

— Лорета Уейджър, на живо. Долетяла рано-рано. Досещам се, че тя е пробутала идеята на кмета — да предложи Ший на тълпите. Да насочи вниманието към него, после да се похвали с ареста, да възстанови доверието на черната общност и да заличи обидите. После правосъдието ще си го поеме. И сега ми казвате, че сме го спипали, нали така? Онзи Ший?

— Пратих няколко коли да го приберат. После ще се тревожим имаме ли заповед или не.

— Добре тогава, значи сме си свършили работата.

Глицки прехапа устни, чудеше се на времето, което му отдели началникът. И на откровеността.

— Ами ако тръгне накриво?

— Кое, работата ли?

— Не. Ако приберем Ший, а хората навън пак си беснеят?

— Лорета Уейджър твърди, че няма да стане така. И кметът е готов да се обзаложи. А Крис Лок си е заложил поста на това.

Не точно този отговор търсеше. Глицки каза:

— Бих искал да си поприказвам с фотографа.

— Ами той е долу. На разположение.

След като прояви снимката в тъмната стаичка и пришпори към сградата на KPIX, Пол Уестбърг въобще не помисли да се прибере вкъщи. Беше невъзможно дори да подремне.

Предложиха му петстотин долара за снимката и правата над нея, но той бе изучил всички подробности около случая с Родни Кинг и любителския видеозапис. Мечтата на всеки фотограф и оператор. Представяше си как и него ще сполети такъв щур късмет и кроеше как точно би се вкопчил в шанса. Ето, че му се случи. Накрая отстъпи за две хиляди и петстотин долара, но си запази световните права.

В мазето под студиото се потеше над телефона и лицензира за излъчване снимката в CNN, „Фокс“ и другите големи национални мрежи, но само за новинарските им емисии. През последните шестнайсет часа натрупа почти двайсет и пет хиляди долара. Наоколо душеха трима от представителски агенции и двама-трима адвокати. И все не можеше да се отбие в дома си. Намериха го.

Не се бе и сетил за полицията. Но нали освен фотограф, се оказа и свидетел. Единственият, който не можеше да отрече, че е бил там. Да, беше там — на първото стъпало към известността и славата.

Двамата полицаи бяха вежливи, но непреклонни. Трябва да отиде с тях, за да отговори на някои въпроси. Да, може да кара своята кола. Те ще се движат зад него.

Но не го качиха в полицейското управление, а го поведоха по коридора на прокуратурата, на третия етаж. После го оставиха да се препотява двайсетина минути в някаква стаичка — без охрана, сякаш забравен. Вече не се чувстваше на гребена на вълната. Дори изпитваше неясни опасения. Усещаше кисел вкус в устата си, тежест под очите. Искаше да допълзи до леглото си.

Най-после тежката дъбова врата изскърца и влезе млада чернокожа красавица, облечена твърде делово. Представи се с усмивка като помощник-районната прокурорка Уейджър. Веднага го увери, че не е заподозрян за участие в линчуването, но все пак попита дали иска на разговора да присъства и адвокат. Той отпи от чудесното кафе (над чашката още се вдигаше пара) и не пожела, защото не му трябвал. Не е направил нищо незаконно или даже нередно.

Тя го накара да си припомни събитията от предишната вечер и му помогна да възстанови истината, каквато беше в съзнанието му. Как вървеше по отсрещния тротоар на „Гиъри“, чу бъркотията, погледна натам и си каза, че от това може да стане новина. Накрая стигна до момента, запечатан на снимката — как сборището крещеше: „Дърпай, дърпай!“, а онзи тип правеше точно това. Не, никакви съмнения нямаше. Естествено, готов беше да се закълне. Нали видя . Точно това се случи.