Джон Лескроарт - Неизбежно правосъдие

После нахълта онзи чернокожият с лице на ястреб, с пилотско яке и белег на устните. Уплаши го до смърт, когато пое юздите от ръцете на прекрасната помощник-прокурорка. Тя беше невъзмутима и сдържана, но на Уестбърг му се стори, че са я спипали да върши нещо непозволено. Ама че любопитна история!

А мъжът, казваше се лейтенант Глицки, голямата клечка в отдел „Убийства“, предложи да се качат горе, за да продължат разпита. Убеден, че и без това няма избор, Уестбърг се съгласи.

„Аз съм лейтенант-инспектор Ейбрахам Глицки, служебен номер 1144. В момента се намирам в стая за разпити на Съдебната палата, Брайънт Стрийт 880, Сан Франциско. При мен е един господин, представил се като Пол Уестбърг, фоторепортер на свободна практика, бял, роден на 4 март 1971 година. Този разпит се провежда във връзка с дело номер 950867731. Днес е 29 юни, сряда, 8 часа и 25 минути преди обяд.“

Глицки реши да кара точно по правилата, както се провеждаха разпити при разследване на убийство. Седеше срещу Уестбърг до проядена дървена маса, между тях беше включеният касетофон. Първо прекара Уестбърг през стандартните въпроси, за да опише накратко събитията, които фотографът твърдеше, че е видял снощи. Стигнаха до същината:

Въпрос: Значи тълпата крещеше: „Дърпай, дърпай!“ или нещо подобно. Какво се случи после?

Отговор: Ами, онзи мъж дърпаше обесения, увисна на него, както си е на снимката.

В: Значи дърпаше обесения, дърпаше го надолу?

О: Да.

В: Как разбрахте, че правеше точно това?

О: (Пауза.) Беше очевидно.

В: Чуйте добре въпроса ми, господин Уестбърг. Защо беше очевидно? Погледнете тази снимка. (Глицки бе донесъл в стаята късното сутрешно издание на „Сан Франциско Кроникъл“.) С едната си ръка мъжът е обхванал жертвата, с другата протяга нагоре предмет, който на пръв поглед е нож.

О: Беше нож. Посягаше към гърлото на чернокожия.

В: Добре. А после?

О. Какво после?

В: Какво се случи после?

О: Направих снимките. Две.

В: С кратка пауза помежду им?

О: Да.

В: Проявихте ли и другата?

О: Разбира се. Проявих и двете вкъщи. Но втората не се оказа толкова добра.

В: Искате да кажете, че не беше толкова драматична или че имаше технически дефект — нефокусирана, тъмна или нещо друго?

О: А, нямаше технически дефекти. Само че я направих две секунди след другата. Почти същата, но не е толкова добра.

В: Добре, да продължим. След като заснехте кадрите, какво направихте?

О: Побягнах. Онези в тълпата малко се ядосаха от светкавицата. Двама-трима понечиха да ме хванат. Казах си, че ще ми строшат и апарата, и главата, затова избягах.

В: Значи използвахте светкавица?

О: Как иначе. Беше на сянка, малко след залез.

В: И общо колко време бяхте свидетел на ставащото?

О: Не знам. Минута, минута и половина. Горе-долу толкова. Беше много страшно, истинска лудост.

В: А преди да направите снимките, забелязахте ли мъжа, който според вас е дърпал надолу жертвата?

О: Той наистина дърпаше жертвата. Вижте какво, и онази млада дама долу ми каза същото. Каза да се придържам към показанията си. Аз пък си мислех, че заедно си вършите работата.

В: Коя дама долу? Госпожица Уейджър ли?

О: Ами, да, тя беше.

В: Значи ви каза да се придържате към показанията си? Какви показания?

О: Ами, че е дърпал надолу…

В: Е, само показания ли са или точно това се случи?

О: (Пауза.) Така беше. Това видях. И на снимката личи съвсем ясно — погледнете!

В: (Пауза.) Ако държеше с две ръце обесения и беше увиснал на него, с отделени от тротоара крака… но вие казахте, че сте го видял да дърпа надолу? Това ли са показанията ви?

О: Че какво друго можеше да е? Нали беше от същата тълпа… (Пауза.) Да, това са показанията ми.

Мелъни плачеше.

— Синди им е казала.

— Мелъни, какво им е казала Синди?

— Кой си.

— Какво? Но защо? Защо го е направила? — Само че знаеше. — А как тя?…

— Кевин, аз й се обадих. Ох, Боже! Имах нужда от някой, толкова зле се чувствах, Кевин. Поне с някой исках да поговоря…

— Сто пъти съм ти казвал, че Синди не ти е приятелка. — Реши, че е глупаво да продължават спора. — Все едно, благодаря, че ме предупреди…

— Кевин, недей…

— Недей ли! Ти ли ще ми казваш…

Тя плачеше. Кевин още я харесваше, не искаше да я наранява, но да направи такова нещо…

— Кевин, съжалявам. Обичам те, още те обичам и искам да ти помогна. Можеш да останеш при мен…

— Мелъни, а защо трябва да се преместя при теб?

— Синди им е казала къде живееш…