Джон Лескроарт - Предателство

— Разбира се, господин Лой има право. Получавам много обаждания.

— Разбирам това. Но последният разговор на Хана Боуен е бил с телефона тук. И това е било в деня преди смъртта й. Смятам, че разбирате защо проявяваме любопитство относно двама души, които са говорили с „Олстронг Секюрити“ и единият е изчезнал, а другият е умрял веднага след този контакт. Не е много вероятно да е съвпадение.

Не беше и вярно, но нямаше защо Лой и Олстронг да знаят това. Планът на Харди беше Брако да се появи и да покаже, че ченгетата сега са част от картината.

— Е, добре — каза Лой. — Зададохте въпросите си. Господин Олстронг ви каза каквото знае. Ако нямате друго да питате, мисля че е време да свършваме разговора.

Но Брако въобще не обърна внимание на Лой.

— Господин Олстронг, ако не сте получили вие тези обаждания, с кой друг в компанията може да е разговаряла госпожа Боуен?

Олстронг повдигна рамене.

— Мога да попитам Мерилу, нашата администраторка в приемната. Тя е първата линия на защитата. Ако госпожа Боуен се е държала истерично или не е обяснила достатъчно ясно какво иска или с кого иска да разговаря, нейното обаждане е било спряно още там. Но както казва Раян, винаги можем да попитаме, за да сме сигурни.

Брако най-сетне посегна към кафето си и отпи. Направи физиономия, защото бе изстинало.

— Някакъв проблем ли има, инспекторе? — попита го Олстронг.

Брако се протегна и изключи касетофона. Реши за последно да разбърка кашата.

— Доникъде няма да стигнем така, господа. Дойдох тук с впечатлението, че бихте искали да съдействате в тези разследвания, но не долових дух на сътрудничество. Всъщност, честно казано, и двамата изглеждате доста отбранително настроени за хора, които нямат какво да крият.

— Това е абсурдно — каза Лой. — Отговорихме на всеки въпрос, който зададохте. Чист факт е, че господин Олстронг не знае за семейство Боуен повече, отколкото ви каза. Той управлява голяма корпорация с филиали в цял свят. Няма време да се занимава с дребни и ограничени проблеми. Вижте, инспекторе, съжаляваме за изчезването на господин Боуен и случилото се със съпругата му. Но да намеквате, че има истинска връзка между „Олстронг Секюрити“ и тези събития е просто абсурден полет на фантазията.

— Амин — завърши Олстронг.

— Добре тогава — бутна назад стола си Брако. — Благодаря, че ми отделихте време.

В три и петнайсет Глицки седеше пред видеомонитора в малката стаичка, натъпкана с електроника между две също толкова миниатюрни стаи, в които се влизаше от тесен коридор, който на свой ред бе отделен със стъклена стена от останалата част на отдел „Убийства“.

— Предавам се — каза той на Дебра Скиф. — Какво е това?

— Това, сър, е върхът на главата ви.

Глицки погледна отново. Носеше сивеещата си коса късо подстригана, близо до скалпа. Наведе се и присви очи срещу осемнайсет сантиметровия монитор.

— Може и да е тя. Не мога да докажа, че не е.

— Виждате ли някоя друга разпознаваема част от лицето си?

— Не — Той се обърна към нея. — Само това ли хваща камерата тук?

— Да, сър.

— Господи.

Глицки излезе от стаята за електронно управление, направи една крачка наляво и отново влезе в стаята за разпити, която бе напуснал преди минута.

Стаята беше метър и двайсет на метър и петдесет, приличаше повече на дрешник. Заподозрените при разследвания за убийства често бяха докарвани тук на разпит и оставяни сами в тези стаи, където на теория можеха да бъдат наблюдавани — как се оглеждат неспокойно, говорят си сами или правят други неща, които биха ги уличили и щяха да бъдат допуснати в съдебната зала. Проблемът беше, че камерата, която трябваше да записва, бе хитроумно скрита в тавана, а стаичката бе толкова малка, че единственият образ запечатан на лентата бе върхът на главата на заподозрения. Както току-що бе демонстрирала Скиф на Глицки.

— Безнадеждно е — каза Скиф. — Така не можем да си вършим работата. Трябва ни нова стая.

— Аз си мислех, че това е нова стая. — Глицки беше прав. Целият отдел „Убийства“ беше преместен от четвъртия на петия етаж преди малко повече от година. Нов дизайн и всичко по правилата на изкуството. — Но имаш право, малка е. Кой одобри плановете за това нещо?

— Ами, никой. Това е част от проблема. Има двама служители в „Кражби“, които са на втори щат като ремонтен екип в сградата.

— Не сме го обявявали на търг?

Скиф се изсмя.

— Шегувате ли се? Имаме служители по поддръжката на сградата. Ако се опитаме да обявим търг за това, профсъюзите ще побеснеят. Ще кажат, че ги лишаваме от работа.