Джон Лескроарт - Предателство

— Не искам да ти изглеждам опърничав, но не се заблуждавай. Ти мислеше същото и вчера, а може би и преди.

Харди задъвка замислено.

— Искаш ли да ти кажа защо смятам, че е Олстронг?

— Да, само че кратката версия, ако обичаш.

— Добре, преди шест седмици Хана е убита. Олстронг вече е трябвало да убие двама души, свързани с обжалването на Шолер. Той смята, че от гледна точка на доказателствата вече се е отървал от всичко. Но знае, че докато Ивън е в затвора, винаги ще се очаква обжалване с всичките съпътстващи рискове — хора като Боуен и мен, които да задават провокиращи въпроси. Може би някъде има даже доказателство, че той лично е участвал в домашно убийство.

— Да се надяваме — рече Глицки.

Харди кимна.

— Затова на Олстронг му хрумва нова идея.

— Да убие Шолер.

— Четеш ми мислите. — Още един фъстък. — Шолер умира и апелът умира. Прекъсва всички нишки. Но разбира се, проблемът е, че Шолер е в затвора. Не е недосегаем, но е малко по-усложнено — през Ел Салвадор, обратно към бандите в Лос Анджелис. — Харди направи жест, който сякаш казваше: „Воала!“ — ето ги твоите шест седмици между Хана и днешния ден.

— Великолепно — Глицки сдъвка още един фъстък. — Измислил си всичко.

— И за Боуен измислих. Хвърлили са го в океана.

Това накара Глицки да се изправи на стола си.

— Откъде знаеш?

— Сънувах го — ухили се Харди. — Но точно това се е случило, Ейб. Ще откриеш ДНК-то му в някой от самолетите им, гарантирам.

— Веднага, щом вляза в него. — Глицки се отпусна назад и събра ръце в скута си. — Искам да ти вярвам, Диз, наистина искам. Ще скоча с двата крака в тази история в мига, в който някой съдия ми даде съдебно разрешение. Или имам сериозна причина да изпратя Брако да говори с този тип. Но дотогава… — той сви рамене — Чакам Брако. Дали ще открие нещо или не. Обикновено ако има нещо, той го открива.

— Да, но междувременно клиентът ми продължава да е мишена.

Глицки хвърли поглед към часовника на стената.

— Диз, това наистина е фантазия. Наистина мисля така. Ако не е така, по твоите сметки следващата атака е след шест седмици.

Глицки го каза почти на шега, но Харди усещаше следващата атака, по-близка.

Възбуден се прибра в офиса си, нареди на Фелис да спира обажданията и прекара следващите два часа в работа над апела си. Едно нещо, което като адвокат можеше да направи, беше да заведе апела и да размърда нещата. Той също чакаше дали Брако ще открие някакво доказателство, че някой от двамата Боуен се е обаждал на Олстронг, но имаше още един, по-пряк начин да научи това. Можеше да вдигне телефона и да попита.

Това не беше стилът на Глицки, а Харди, в ентусиазма си да разбере какво всъщност се бе случило, се чувстваше доста забавен от този процес. Но Глицки се опитваше да разреши два случая на убийства в неговия район и да изправи виновника пред правосъдието. Докато Харди имаше само една задача — да работи за освобождаването на клиента си.

Разликата беше съществена и след нападението срещу Ивън в затвора беше наложително да се действа спешно. Харди се бе надявал полицията да докаже по някакъв начин връзката Олстронг-Боуен, защото тя би подсилило аргументацията в апела му. Но всъщност не се нуждаеше от това, за да го внесе за разглеждане — ФБР и Халил след време можеха да покажат следата към Нолан и Олстронг, но тук ставаше въпрос дали тези първи разговори със свидетели е трябвало да бъдат част от разкритията на прокуратурата, а по това не можеше да има съмнения.

Колкото и да изглеждаше лесно да се обади на Олстронг, в уравнението имаше още един елемент, който Харди можеше да пренебрегне само на свой риск. Тези хора бяха доказали, че са особено активни спрямо хората, застрашаващи бизнес интересите им. Ако теориите на Харди бяха верни, а до този момент той вече бе убеден, че са, те бяха убили двамата Боуен и посегнали на живота на Ивън. И то без да оставят и най-малка следа, която би ги свързала с тези престъпления.

Харди съзнаваше, че в мига, в който вдигне телефона, опасността за собствения му живот изведнъж щеше да скочи. Щеше да се постави точно в същото положение, в което преди него е бил Чарли Боуен, преди да изчезне завинаги.

Но той се нуждаеше от тази информация. Искаше да е сигурен; не можеше да внесе апела си, без да го знае.

Рискът бе наградата.

Харди си беше записал телефона на офиса на Олстронг сред бележките, които си беше водил предишната вечер, докато издирваше факти. На връщане от канцеларията на машинописките, където бе оставил черновата си с надпис „СПЕШНО“, той затвори вратата на кабинета, мина зад бюрото, седна, извади записките и дръпна телефона към себе си. Започна да набира номера със стоманена решимост.