Джон Лескроарт - Предателство

— Значи сега, господин Шолер, както сте седнали пред мен и членовете на това съдебно жури, казвате, че може би сте убили господин Нолан, но може и да не сте го убили. Просто не помните. Така ли е?

Дълго време след този въпрос Ивън остана мълчалив.

— Господин Шолер, — подкани го тя. — Това е въпрос, на който се отговаря с да или не. Можете ли да ми кажете, че не сте убили господин Нолан?

Очите на Ивън се отместиха към Уошбърн, който отговори безизразно. Връщайки се върху лицето на обвинителката, Ивън я погледна право в очите.

— Не си спомням — изрече най-сетне.

В осем и половина на другата сутрин Мери Патриша Уелан-Мийли седеше върху ъгъла на бюрото си в своя малък кабинет. Зад нея през прозореца втори ден беснееше силна буря и нямаше никакви признаци, че ще престане скоро. На паркинга отвън падаха наклонени почти хоризонтално порои студен, силен дъжд. Пред Милс беше секретарката й Фелис Бринкли, седнала върху сгъваем стол и с бележник в ръце.

Фелис беше сериозна жена. Носеше малко грим, а косата си беше оставила сива. Милс смяташе, че това е нещо като защита срещу лоши типове — но с нейната фина кожа, изваяни скули и замрежен, чувствен поглед, даже и сивата коса, и липсата на суетност не скриваха факта, че тя бе изключително привлекателна жена.

На трийсет и шест години тя беше майка на две момчета и едно момиче, всичките под дванайсет. Милс беше убедена, че тя е един от най-умните хора, които бе срещала, затова постоянно се опитваше да я убеди да държи изпитите и самата тя да стане адвокат, Фелис обаче категорично отказваше — може би само по себе си, признаваше Милс, това бе доказателство за интелигентността й. При сегашното положение, обясняваше Фелис за стотен път, можеше да идва рано, да отработва часовете си, да пропусне обяда и да се прибере вкъщи точно когато децата се прибираха от училище. Съпругът й Джон даваше извънредни смени в градската служба за поддръжка срещу допълнително заплащане, така че по този начин винаги щеше да има някой при децата.

— Просто те са най-важното за нас.

— Но с допълнителните пари, а те няма да са малко, въобще няма да се налага Джон да работи, стига да започнеш работа в добра фирма. Това със сигурност ще стане.

— Да, но ще трябва да работя денонощно. А как ще се чувства той като не работи? Той иска да работи. Или ако аз изкарвам повече от него? Не смятам, че това е непременно рецептата за щастлив брак.

— Но смята, че няма нищо лошо той да изкарва повече от тебе?

— Не смята така.

— Но ако смяташе, това щеше да е в реда на нещата.

— Да, но щеше да мисли, че е в реда на нещата и ако аз изкарвам повече, стига животът ни да върви по-добре по този начин. Но защо трябва само заради парите да започвам работа, която няма толкова да ми допада и ще ме отдалечава от децата ми?

— Защото парите дават сигурност, Фелис. — Тя вдигна пръст предупредително. — Добре, знам че не искаш да мислиш за това, но какво ще стане ако той те напусне?

— Кой, Джон ли? — Тя се засмя. — Джон никога не би ме напуснал.

— Откъде можеш да си толкова сигурна? Той е мъж, нали?

Фелис бе чувала всичко това преди и го намираше за забавно. Нейната нещастна, тъжна, амбициозна шефка, която работеше като ненормална и никога не беше имала стабилна връзка, се опитваше да обясни на Фелис как да направи живота си по-сигурен и щастлив — ситуацията сама по себе беше толкова смешна, макар и донякъде трогателна.

— Не всички мъже си тръгват — каза Фелис. — Например и двамата дядовци на децата са налице и са женени за бабите им. Случва се. Всъщност и в двете семейства, моето и на Джон, това е нещо като традиция. — Тя отметна косата си назад от челото, отвори бележника върху скута, щракна химикалката няколко пъти и погледна часовника си. — Какво ще кажеш да ми представиш това последно заключително обръщение.

Милс изведнъж ококори очи и отрезвя. Скочи от бюрото си.

— Боже, наистина ли вече е единайсет и половина? Трябва да…

Фелис вдигна ръка.

— Трябва да се успокоиш, госпожо обвинител и да изложиш нещата. Само това се иска от теб. Бавно и ясно.

— Права си. — Милс издуха кичур коса, паднал пред устата й. — Права си.

— Да, права съм. — Фелис отново щракна химикалката. — Добре, давай.

— Дами и господа съдебни заседатели. — Милс стискаше бележника със записките си, макар че отлично знаеше какво трябва да каже. — В началото на този процес аз ви казах, че уликите ще докажат без всякакво съмнение, че обвиняемият е убил Рон Нолан преднамерено и злоумишлено. Сега бих искала да отнема малко от времето ви, за да ви поговоря за правото и как доказателствата постигат именно това.