Джон Лескроарт - Предателство

Уошбърн знаеше, че подобно разсъждение е недопустимо в съда. Надяваше се обаче на Милс все още да й се вие свят заради полученото наказание, а мъмренето, което бе получила пред съдебното жури да я държи кротка за известно време. Той продължи натиска в същата посока:

— А ти наистина ли уби семейство Халил?

— Не.

— Беше ли обвинен в убийството им?

— Не.

— Изпращал ли си осколочни гранати или някакъв друг вид оръжие или амуниции от Ирак в Съединените щати?

— Не съм.

— Някой някога представял ли е доказателства, че ти си изпратил тези неща от Ирак в Съединените щати?

— Не.

— Когато научи, че господин Нолан е разменил ролите и е докладвал на ФБР, каква беше твоята реакция?

— Бях бесен. Исках да го открия и да го пребия.

— Не искаше ли да го убиеш?

— Това никога не ми е минавало през ума. Просто бях ядосан. Искаше ми се да го ударя здраво.

— С метални боксове?

— Случайно бяха у мен онази нощ и когато стигнах къщата реших, че може да ми потрябват. Господин Нолан имаше отлична подготовка за водене на ръкопашен бой, по-добра от моята, и аз исках да изравня силите.

— И какво искаше да постигнеш с този бой — да го накараш да не разказва на ФБР своята история?

— Не, беше много късно за това. Той вече го беше направил.

Това беше друга важна точка от показанията на Ивън, свързана с предполагаемия му мотив. Нямаше смисъл да убива Нолан, за да го спре да говори пред властите, щом това вече се е било случило.

— Нека сега изясним нещата, Ивън. Вечерта на трети юни 2004-а гадина Тара Уитли ти е казала, че е приключила връзката си с господин Нолан и иска да започне такава с теб, така ли е?

— Да.

— И същата тази вечер ти си научил, че господин Нолан вече е предоставил на ФБР улики, че ти си вероятно свързан със случая Халил. Така ли е?

— Да.

Уошбърн хвърли открит поглед към съдебните заседатели. Едва ли можеше да има някаква неяснота по този въпрос. Но разбира се беше необходимо да се наблегне на всяка една подробност, за да няма никакво недоразумение.

— С други думи, Ивън, имаше ли мотив да убиеш Рон Нолан заради връзката му с госпожица Уитли?

— Не, нямах.

— А имаше ли мотив да го убиеш, за да не говори с ФБР?

— Не. Той вече го беше направил.

— Значи ти нямаше мотив да убиеш господин Нолан онази нощ?

— Нямах причина да го убивам.

Уошбърн хвърли един дълъг поглед странишком към журито, спря за миг върху лицето на госпожа Елърсби и с удоволствие забеляза как тя кимна сериозно, сякаш Току-що е била убедена в нещо. Свидетелските показания на Ивън несъмнено я бяха впечатлили силно. Но щом бяха впечатлили нея, значи бяха подействали и на още един или повече от другите съдебни заседатели.

Милс бавно се надигна зад масата си. Челото й беше сбръчкано, лицето — маска на дълбока загриженост. Тя дойде до мястото си, вдигна дясната си ръка към лицето, после я свали.

— Господин Шолер, според показанията ви на трети юни 2004-а вие сте отишли в дома на господин Нолан с намерение да го биете и двамата наистина се сбихте, дотук така ли е?

— Да.

— Какво направихте след като боят приключи?

— Не си спомням.

— Не си спомняте? Имали сте временно изключване на съзнанието?

— Не си спомням.

— Значи твърдите, че не сте имали изключване на съзнанието?

— Не. Дали съм имал или не, не си спомням.

— Вие самият сте били жестоко бит при този сблъсък, нали?

— Да.

— И все пак, при всичките проблеми, които сте имали и особено с травмата на мозъка, не потърсихте медицинска помощ?

— Очевидно не, но не си спомням.

Уошбърн вдигна ръка от мястото си.

— Възразявам, Ваша чест. Щом не си спомня нищо, значи не си спомня и подробности.

Това бе достатъчно на Толсън и той кимна.

— Приема се.

Милс сви устни и замълча за момент. Опита се да формулира въпроса си така, че да погледне на нещата от друг ъгъл.

— Господин Шолер — рече най-сетне тя. — Кое е първото нещо, което си спомняте, след претърпените наранявания в сряда вечерта от ръцете на господин Нолан?

— Спомням си, че се събудих в болницата. Мисля че беше събота през нощта.

— Значи за вас времето от сряда вечерта до събота през нощта е бяло петно?

— Точно така.

— Добре. — Милс замълча за една-две секунди и после изведнъж позата й се промени. Гърбът й видимо се изправи, жестока усмивчица опъна ъгълчетата на устата. Очевидно бе взела някакво решение, сякаш бе положила неимоверни усилия да стигне до това и бе дошъл моментът да осъществи необратимо стратегията си.