Джон Лескроарт - Предателство

Уошбърн разбира се опита да омаловажи проблема. Повдигна рамене и отговори:

— Онофрио и Бромли разказаха доста от това, през което си преминал. Някой от това жури ще прояви съчувствие, ще видиш.

Той отпи от горещата течност. Храбрият тон не беше само за да издигне собствения му имидж в очите на клиента. Следващият, който щеше да застане на свидетелстката скамейка беше Ивън и Уошбърн искаше той да излъчва спокойствие и увереност, докато е там. Най-накрая щеше сам да разкаже историята си, и по-важното, трябваше да се опита да спечели с нея журито.

Но историята не беше особено добра и двамата мъже сякаш го осъзнаваха.

— Не го приемай така зле. — Невъзмутим, овладян, Уошбърн се облегна назад на стената и прехвърли крак върху другия. — Все още смятам, че имаме добра възможност да стреляме, но също така мисля и че съдът ще погледне благосклонно на едно предложение за апел.

Ивън обърна глава и спря гневен поглед върху Уошбърн.

— Вече го обсъдихме.

— Да. И сега ти ще се изправиш пред съдебните заседатели и ще им кажеш, че не си убил Нолан.

— Точно така.

— А имаш ли някаква идея кой го е направил?

— Не съм аз.

— Защото не си спомняш, че си го направил?

— Арън. Слушай. Не мога да повярвам, че съм го бил с ръжен, после съм го застрелял в главата и накрая не си спомням нищо. Щях да помня.

Уошбърн въздъхна.

— Добре, както каза, вече обсъждахме това. Но можем да кажем, че по-късно си отишъл при него да разговаряте, а той те е нападнал. Ти си бил слаб заради предишния бой и не си имал друг избор, освен да хванеш ръжена и…

Ивън вдигна ръка.

— … да го екзекутирам с изстрел от упор в главата. Не съм направил нищо такова. Аз не съм такъв.

— Да, но въпросът не е в това. — Той вдигна кафето си и отпи. — Нищо ли не си спомняш от онези четири дни?

— Да не би да си мислиш, че не съм се опитвал? Нали не смяташ, че не искам да си спомня даже нещо съвсем дребно?

— Може да си бил пиян през цялото време. — Уошбърн потърка с длани крачолите на панталона си. — Искам внимателно да помислиш върху това, Ивън. Ако се е случило тъкмо това, то поне ще даде на журито още храна за размисъл.

— Ако сега променя историята си, ще означава, че преди това съм излъгал, нали?

— Не. Ако сега си си го спомнил, то е дошло под стреса от процеса.

— Ужасно удобно. За половин секунда ще прозрат истината.

— Добре, да речем че си бил вкъщи през цялото време. Страдал си от побоя и си пил, за да притъпиш болката. Въобще не си напускал апартамента.

— Но как ще ми помогне това? Те все пак трябва да ми повярват.

— Не, не трябва те да ти повярват. Трябва един от тях да ти повярва. Много по-добре е да кажеш: „Аз не го направих“, отколкото: „Не си спомням, но вероятно не съм го направил аз“. Разликата е огромна.

Ивън пое няколко пъти дъх.

— Мислех че са важни доказателствата. Не какво казвам аз. Какво казват уликите.

— Проблемът, приятелю, е, че уликите чудесно доказват, че си го направил. — Точно в този момент се появи приставът и Уошбърн потупа клиента си по бедрото. — Допий си кафето. Тръгваме.

След месеци на обмисляне, безкрайни тренировки и стратегически наставления, аргументи, разногласие, помиряване и прогнозиране, времето, което Ивън Шолер прекара на скамейката в съда бе наистина много кратко. Уошбърн не виждаше причина да кара клиента си да минава през всичките причини, които е имал да мрази жертвата. Всичко това бе изтъкнато от предишни свидетели. Всъщност имаше две нишки, които според Уошбърн имаха шанс да въздействат на журито, дори и само защото предлагаха алтернативно обяснение на случая. Той мина директно на тях.

— Ивън, защо влезе в дома на господин Нолан?

— Първо, нека да кажа, че това беше грешка. Нямам извинение и не биваше да го правя. Трябваше да споделя подозренията си към господин Нолан с отряда от отдел „Убийства“.

Милс скочи на крака.

— Ваша чест, той не даде отговор на въпроса.

— Приема се. — Строгият поглед на Толсън се премести от Уошбърн върху Ивън и той се обърна към обвиняемия. — Господин Шолер, моля ви да отговаряте на въпросите, както ги задава вашият адвокат. Не сте тук, за да произнасяте речи.

— Да, Ваша чест. Съжалявам.

— Добре. Господин Уошбърн, продължавайте и внимавайте, моля ви.

Уошбърн повтори въпроса и Ивън отговори:

— Защото бях научил за убийството на семейство Халил от вестниците, а след това и от лейтенант Спиноза. Когато бях в Багдад, ходих на една мисия с господин Нолан и тогава той използва осколочни гранати. След това, като знаех, че господин Халил е от иракски произход и как господин Нолан си изкарва прехраната, си помислих, че той може да има нещо общо с тези убийства.