Джон Лескроарт - Предателство

Ключарят Дейвид Салдар също застана на свидетелското място и беше най-притесненият и чувстващ се неловко свидетел до този момент, но дадените от него показания не поднесоха изненада. Той говореше за един неоспорим момент — Ивън Шолер бе направил точно каквото бе направил според Салдар. Беше излъгал приятел, беше използвал полицейска униформа, за да подкрепи правдоподобността на искането си, беше влязъл в чуждия дом. Не беше приятно за защитата, но Уошбърн не можеше да направи нищо по въпроса.

Последният свидетел на Милс, който отне по-голямата част от времето предишния ден, понеделник, беше Тара. Въпреки че ясно показа на съдебните заседатели обвързаността си с Ивън, тя не само потвърди факта, че Нолан е бил загрижен и разтревожен от влизането на Ивън в къщата му, но и даде съкрушаващото показание за заплахата, отправена от Ивън в „Стара Градска Травена“.

Свидетелските показания на жена, която очевидно не би искала да навреди на обвиняемия, въздействаха на съдебните заседатели с особена сила. Колкото и да се опитваше, Уошбърн нямаше за какво да я подложи на кръстосан разпит — че не е повярвала в уверенията на Нолан, че Ивън е подхвърлил оръжието в дома му? Че Ивън не е искал наистина да го убива, каквито са били думите му? Никое от тези мнения нямаше да бъде допуснато, тъй като според журито всички те биха били мненията на жена, която със сигурност би излъгала, ако лъжата щеше да помогне на защитата на нейния любим.

Сега обвинението бе приключило и Уошбърн щеше да има възможност да представи своята защита. Но при липсата на клиент, който не можеше дори да отрече, че е извършил престъплението, при отсъствието на друг заподозрян и при това изобилие от мотиви и възможности, тежащи срещу Ивън, той знаеше, че го очаква може би най-голямото предизвикателство в адвокатската му кариера. Не разполагаше с много, а и онова, което имаше бе в най-добрия случай съмнително.

Първата му задача беше да привлече журито, ако това въобще беше възможно, в лагера на Ивън. Напомняйки си, че му е нужен само един съдебен заседател, той се спря на жена на задния ред на име Мали Елърсби. Тя беше на същата възраст и имаше същия вид на домакиня от предградията като Ейлийн, майката на Ивън. Нещо повече, при избора на съдебното жури тя беше казала, че има двама синове; че е против войната в Ирак, но подкрепя воюващите там. У нея би могло да има някакъв либерален уклон, който на свой ред можеше да стигне дотам да възприеме Ивън като жертва на нещо — следователно не напълно виновен. Освен всичко друго, тя бе женена от трийсет години за един и същ човек, така че сърцето й би могло да пожелае на Тара и Ивън да оставят проблемите си в миналото и да прекарат живота си заедно. Всичко това естествено бе твърде мъгляво, но даваше на Уошбърн надежда за съдебен заседател, към когото би могъл да опита да отправи защитата си.

— Ваша чест — започна Уошбърн на фона на нов порой от дъжд, блъскащ се в прозорците на съдебната зала, — защитата призовава Антъни Онофрио.

— Господин Онофрио, вие познавате обвиняемия Ивън Шолер от Ирак, нали?

Онофрио беше нужен на Уошбърн не на последно място и заради толкова привлекателното му излъчване на „свестен тип“. Той бе по природа дружелюбен мъж, който работеше с групата си по пътищата на Калифорния. Имаше някакво, макар и не кой знае какво образование. Обикновен и приятен на вид, той можеше да увлече например госпожа Елърсби покрай собственото си уважение към Ивън Шолер.

— Да, познавам го. Той беше командир на нашата група.

През следващия един час двамата покриха същите въпроси, които бяха задавани при изслушването за ПТСР. Милс направи възражения за същите неща както тогава — че Онофрио дори не е бил в Съединените щати по време на убийството, следователно показанията му не можеха да имат връзка — и Уошбърн отново изтъкна аргумента, че неговият свидетелски разказ е основополагащ по отношение раняването на Ивън в главата, което до този момент бе останало извън официалния запис. Дори и без споменаване на ПТСР, тази рана на Ивън определено имаше връзка с временните изключвания на съзнанието, а те на свой ред, твърдеше Уошбърн, можеха да бъдат сърцевината на неговата защита. Толсън се съгласи.

Галерията утихна напълно, когато Онофрио започна да описва битката в Масба, завършвайки с думите:

— … можехме да се измъкнем, но двама от нашите вече бяха ранени, а Ивън не искаше да си тръгнем без тях.