Джон Лескроарт - Предателство

— Едно от двете — каза Нолан. — Аз тръгвам. Идваш ли?

— Разбира се.

Ивън се наведе през страничното стъкло и каза на Маршон какво смята да направи.

— Не ми харесва това изгубване на контакт — отвърна шофьорът му.

— И на мен, Марш. И за мен това е ново — той посочи техния пътник с брадичка. — Но той тръгва. А нещата тук изглеждат доста спокойни.

— Да — каза Марш. — Като снимка „преди“.

И двамата знаеха какво има предвид: „преди бомбата да гръмне на претъпкания с хора пазар.“

— Да се надяваме, че не е — каза Ивън. — И колкото по-скоро си тръгнем от Багдад, толкова по-скоро ще се приберем у дома.

— Не споря, сър. Щом трябва да вървите, вървете. Но какво ще правим, ако не сте на портала? Къде трябва да отидем? Вие къде ще бъдете?

Вместо отговор Ивън вдигна рамене и вдигна мобилния си телефон „Моторола“, който вършеше добра работа на разстояние около една миля. Нолан, който беше чул разговора, се наведе към Маршон.

— Бюджетният отдел долу в мазето на щаба. Няма как да не го откриете. Но се обзалагам на сто долара, че ще бъдем на портала преди вас.

Колите се раздвижиха и Маршон изпълзя напред още пет-шест фута, преди отново да спре. Редицата от превозни средства се простираше поне на четвърт миля напред.

— Лош облог за мене, сър, даже и да имах парите.

— И аз така мисля, сержант. Затова ще тръгнем пеша.

Нолан щракна с пръсти, спомни си нещо и отново отвори задната врата. Пресегна се и се измъкна секунда по-късно с раницата си, очевидно празна.

— Не мога да забравя това — каза с широка усмивка и я сложи на гърба си върху дрехата от кевлар.

Рон Нолан изчака Ивън да се изравни с него, после каза:

— И, между другото, името ми е Рон, става ли? Господин Нолан е баща ми. Имаш ли нещо против да ти казвам Ивън?

— Така се казвам.

— Е, добре, Ивън. Нямах намерение да те поставям в затруднение там пред хората ти. Извинявай. Но тук не можеш да си позволиш колебания. Вземаш решения и ги изпълняваш, ето най-важното нещо за това място.

— Аз Току-що взех моето решение. Но не знам дали е правилно да оставям хората си. Научени сме, че спазването на правилата са от съществено значение за поддържането на реда.

Вървяха рамо до рамо покрай бордюра. Нолан поклати глава в несъгласие:

— Опитът ми показва, че е по-важно да разчиташ на куража си. И нямам предвид само това да различиш за части от секундата кой е Мудж и кой Хадж — имаше предвид муджахидините и хаджите, лошите и добрите съответно — кое е живот и кое смърт и то веднага. Но бизнес средата тук… Господи, истинска златна мина. Трябва да съумееш да видиш благоприятния случай и да го сграбчиш веднага, иначе той отлита. Имаше ли възможност да говориш с Джак Олстронг в базата на летището?

— За малко.

— Разказа ли ти как се докопа до договора за него? Онзи, благодарение на който сме на борда.

— Не, изобщо не е споменавал за това.

— Е, това е идеален пример за каквото ти говоря. Знаеш ли на колко възлиза нашата половина от договора? Ако си мислиш за шестнайсет милиона, познал си.

— За да правите какво? Видях фургоните, но изобщо не ми стана ясно какво правите там.

— Охраняваме летището, ето какво.

— Ами ние?

— Какво вие?

— Имам предвид военните, армията, морската пехота. Какво правим ние? Не пазим ли летището?

— Не. Вие се биете с бунтовниците — поне повечето редовна войска. Джери Бремер, бог да го поживи за мъдростта му, уволни цялата иракска полиция и разформирова армията, така че тук не остана никой друг освен нас, военните доставчици, за да осигуряваме охрана на хората, които идват тук на тълпи да осъществяват контрол и изграждат инфраструктура, както правят всички.

Ивън държеше ръката си върху оръжието в кобура на бедрото. Повечето местни хора на улицата се отдръпваха, за да минат двамата американци, но повечето деца се усмихваха и подтичваха след тях — Ивън, както и иракските деца, беше научил, че американските военни с техните пакети с готова храна са чест източник на лакомства. Но Ивън не носеше лакомства у себе си и искаше да влезе в зелената зона час по-скоро, затова не спираше да си пробива път през тълпата.

Междувременно Рон Нолан не спираше да бъбри.

— Джак всъщност не се справяше съвсем добре след уволнението. Беше се опитал да завърти охранителен бизнес в Сан Франциско, занимаваше се с проблеми във водоснабдяването, случаи на домашно насилие. Но нещата не вървяха. Тогава падна Багдад. И какво направи Джак? Същото, което Майк Батълс с Къстър Батълс. Скочи на самолета с последните си двеста долара и долетя тук да разузнае възможностите за бизнес на това място. — Нолан разпери театрално ръце. — И воала! Два месеца по-късно — шестнайсет милиона зеленички.