Джон Лескроарт - Предателство

— Просто ей така?

— Почти. Джак все още познаваше няколко човека от преди, които го насочили към договора за летището и уговорили онзи, който отговарял за него да му позволи да наддава.

— Но как го е получил? — въпреки нежеланието си, Ивън се оказа завладян от разказа и ентусиазма на Нолан. — Имам предвид, той сигурно се е състезавал с гиганти, нали? „Халибъртън“, „Блакуотър“, КБР.

КБР бяха „Келог, Браун и Рут“. Ивън не знаеше, че самото КБР е филиал на „Халибъртън“, а не напълно самостоятелна компания.

— Аха. И не забравяй „Динакорп“ и „Армър Груп Интернешънъл“. Големите момчета. Да не говорим за „Къстър Батълс“ — всъщност те ни създадоха най-много главоболия. Но Джак се пребори с всичките и измъкна половината доставка.

Даже и посред лудостта на багдадския следобеден пазар, Нолан засия при този спомен.

— Какво предложи той?

— Най-напред най-ниската оферта, понеже не беше наясно и не знаеше колко струва договорът. Но най-важното нещо се оказа времето. Обеща за две седмици да докара сто и петдесет човека.

— Две седмици?

— Две седмици.

Те изминаха още няколко крачки, преди Ивън да се опомни.

— Но как е смятал да го направи? С какво е мислел да им плати? Всъщност, кого си е мислел, че може да наеме? Вие, момчета, имахте ли сто и петдесет служители в Сан Франциско, които да бъдат докарани със самолет тук?

Нолан се запревива от смях.

— Майтапиш ли се? Той имаше трима служители в Сан Франциско. И им беше платил от личните си кредитни карти през юни. Това беше краят за него, ако нещата се бяха объркали. Но не се объркаха.

— И как стана това?

Почти бяха стигнали до пропускателния пункт, а колоната от коли още не беше мръднала. Нолан спря и се обърна с лице към Ивън.

— Това е най-готината част. Джак не разполагаше с повече кредит. У дома никой вече не искаше да му дава пари, затова отново се върна тук и убеди ВКУ да му даде на заем два милиона долара срещу първата вноска по договора.

— Два милиона долара?

— В брой — каза Нолан. — В новички стодоларови банкноти. Които Джак натъпкал в един куфар и отлетял за Йерусалим, където депозирал всичко в банката. След това ми се обади и ми каза да си вдигна задника и да долетя тук. Бяхме в бизнеса.

На портала, въпреки тълпата, която се натискаше да влезе, Нолан показа картата си и двамата мъже си пробиха път през контрола на ВКУ — даже и намръщената охрана изглежда знаеше кой е той. Двамата с Ивън прекосиха огромен, открит, осеян с танкове двор — поне по двеста ярда дълъг от всеки край — пред грандиозна, подобна на дворец сграда. Погледната отблизо тя носеше белезите на бомбардировките, които бяха обсипвали града през последните месеци — все още имаше избити прозорци, дупки по стените от гранати, куршуми и шрапнел.

Вътре в централната част на сградата, в огромно открито фоайе, царуваше хаосът. В една вавилонска смес от езици се виждаха военни униформи, разбъркани с делови костюми и арабски роби. Около петстотин души се блъскаха и бутаха за място на опашките. Всяка опашка стигаше до една от импровизираните сгъваеми бюра, които очевидно контролираха достъпа до вътрешната светая светих на Бремер и неговия състав от висши служители. Шумът, напрежението, високата температура и общата човешка миризма връхлетяха сетивата на Ивън веднага щом влезе през вратата.

По всичко изглеждаше, че Нолан бе имунизиран срещу цялото това нещо. Не бе изминал и три стъпала навътре във фоайето, когато дръпна Ивън за ръкава и посочи надясно. И те се прилепиха към задната стена, заобикаляйки по-голямата част от бъркотията и се насочиха към широко мраморно стълбище, което водеше надолу. Тълпата по стълбите беше далеч по-разредена, отколкото в салона зад тях.

— За какво е всичкото това? — попита Ивън, веднага щом гласът му можеше да бъде чут.

Нолан слезе на най-долното стъпало.

— Тези хора всъщност са онези, които са пристигнали тук един ден по-късно и за един долар по-малко. Бих казал, че са конкуренти на Джак, само че повечето от тях дебнат да станат доставчици на големите момчета. Всъщност, цялата страна се продава, а Бренер се опитва да ръководи всички сделки от тази сграда, от онези маси, всяка една от които представлява отделно министерство, ако щеш вярвай. Седемнайсет или двайсет на брой, не знам точно колко. И, както може би се досещаш, резултатите са смесени. Всеки иска парче от баницата. Слава богу, ние минахме тази фаза. Истинска лудница, нали?

Но той не очакваше отговор. Обърна се и продължи покрай стената, следван от Ивън. Тълпата около тях изтъняваше все повече, колкото по-нататък отиваха. След около трийсетина метра най-сетне завиха покрай един ъгъл. Пред тях се простря друг огромен коридор, странно пуст. Малко по-далече от средата стоеше самотна маса, зад която седеше мъж във военна униформа. Трима други мъже, очевидно цивилни, бяха застанали пред него.