Джон Конъли - Отмъщение от отвъдното

Донесе мъглата.

Доведе тях.

Вече дни и седмици наред беше ужасно мразовито, необикновено дори за това време на годината. Дни наред валя сняг, а после точно преди деня на свети Валентин снегът се превърна в леден дъжд, който наводни улиците и превърна снежните преспи в неравни ледени късове. После дъждът спря за известно време, докато накрая времето не се поизясни и температурите не се повишиха поне за малко.

И мъглата се надигна от побелялото поле като пушек от пожар, понесена от неосезаеми за човека въздушни течения, и изглеждаше едва ли не жива, бледно проявление с неизречена и неизвестна цел. Силуетите на дърветата станаха неразличими, гората се изгуби цялата в мъгла. Мъглата не намаляваше и не се оттегляше, а сякаш се сгъстяваше все повече с времето, влажно гнетеше градовете и се сипеше като кротък дъжд по прозорците, автомобилите и хората. С падането на нощта видимостта стана едва няколко метра и магистралите включиха светлинни надписи, предупреждаващи за спазването на дистанция и на разумна скорост.

А мъглата продължи да настъпва. Завладя града, превърна и най-ярките светлини в привидения, откъсна минувачите по улицата от другите като тях и всеки се почувства сам-самичък на света. Мъглата сближи още повече хората, които имаха любими същества и семейства, защото търсеха утеха един в друг, някой, с когото да общуват, в този свят, внезапно станал напълно непознат.

Може би те точно затова се върнаха. Или пък аз продължавах да смятам, че всъщност изобщо не са ме напускали? Бях ги пуснал на свобода… призраците на съпругата и на дъщеря ми. Помолих ги да ми простят грешките и взех всичко, което бях запазил от живота им — дрехи и играчки, рокли и обувки, — и го изгорих в задния двор. Усетих ги как си тръгнаха, последваха виещите се ленти на блатата към очакващото ги море отвъд, а после отново влязоха в къщата, долових силния мирис на пушек и на изгубени неща, но този път ми се стори различен — някак по-лек, сякаш освободен от излишното или сякаш влетяващият през отворените прозорци вятър бе прогонил стария мирис на застояло.

Разбира се, това бяха моите призраци. Аз ги бях създал по свой си начин. Бях им придал форма, бях направил своя гняв, скръб и загуба техни, така че те се превърнаха във враждебни същества, а всичко, което някога бях обичал у тях, изчезна, и празнината се запълни от нещата, които мразех у себе си. А те приеха тази форма, защото това бе собственото им завръщане в моя свят. Не бяха готови да изчезнат сред сенките на спомените, да заприличат на сънища, да се откажат от мястото си в този живот.

Не разбирах защо.

Но това не бяха те. Не беше съпругата, която бях обичал, макар и неумело, нито пък дъщерята, която ми беше толкова скъпа. Бях ги зърнал за миг, каквито бяха всъщност, преди да им позволя да се преобразят. Видях как мъртвата ми съпруга води призрака на някакво момче в една гъста гора, стиснала ръчичката му в своята ръка, и си дадох сметка, че момчето не се бои от нея. Тя беше Господарката на лятото и го отвеждаше при онези, от които се бе изгубило, придружаваше го в последното му пътуване през гъсталаците и дърветата. И за да не се плаши, за да не бъде само, с нея имаше още някой, едно момиченце почти на възрастта на момчето, което подскачаше на зимното слънце в очакване да пристигне другарят й в игрите.

Това бяха моята съпруга и моето дете. Това беше истинският им вид. Онова, което пуснах на свобода сред пушека и пламъците, бяха моите призраци. А с мъглата се върнаха техните собствени.

Онази нощ работих. Не трябваше, обаче Ал и Лорейн, двама от барманите ни, които живееха заедно почти откакто работеха в „Мечката“, бяха пострадали в катастрофа на шосе I недалеч от Скарбъро Даунс и двамата бяха откарани в болницата за всеки случай. Тъй като нямаше кой да ги замести, наложи се да прекарам още една нощ на бара. Все още бях изморен от предишната вечер, но какво да се прави. Реших, че в замяна може да получа от Дейв още един свободен ден, което ще ми позволи да прекарам още малко време в Ню Йорк следващата седмица. Засега обаче с Гари и с Дейв сервирахме бири и бургери и се опитвахме да издържим някак.

Този ден Мики Уолас възнамеряваше да поговори отново с Паркър в „Мечката“, но инцидент на паркинга на мотела, станал по-рано следобед, го накара да промени намерението си. Един мъж, който по-рано през седмицата бе видял да седи на бара и да флиртува с дребната червенокоска, го чакаше до колата му, когато Мики излезе малко след три следобед. И мъжът, и автомобилът му почти не се виждаха в сгъстяващата се мъгла. Мъжът, който не се представи, но който Мики си спомняше, че се казва Джаки, не каза много, но ясно показа, че не му харесва Мики да тормози Паркър и че ако продължава да го прави, ще го запознае с двама господа, които били по-едри и не толкова сговорчиви като него, Джаки, и които щели да напъхат Мики в палет, да му счупят ръцете и краката, ако се наложи, та да се побере, и после да го изпратят по пощата до най-затънтената и тъмна дупка в Африка по възможно най-обиколния и бавен маршрут. Когато Мики попита дали Паркър го е накарал да постъпи така, Джаки отрече, но Мики не знаеше дали му вярва. В крайна сметка нямаше значение. Самият той понякога играеше нечестно. Звънна в „Мечката“, за да се увери, че Паркър още е на работа, а когато го попитаха дали иска да говори с него, Мики каза, че няма нужда, защото ще се отбие да се видят лично.