Джон Конъли - Отмъщение от отвъдното

Явно Емили Киндлър беше изчезнала.

Тя се запъти на север. Искаше да усети мириса на морето, да си проясни главата. Искаше да опита да се отърси от онова, което я преследваше. Само че то я беше открило в малкото градче в Средния запад и бе отнело живота на семейство Фарадей. Знаеше, че ще я намери отново, но не смяташе просто да се сгуши в някой ъгъл и да чака това да се случи.

Мъжете я заглеждаха, докато седеше в автобуса на „Грейхаунд“, взряна в еднообразния пейзаж, който постепенно се превърна в леки възвишения, все още покрити със сняг. Някакъв тип с протъркано кожено яке, който вонеше на пот и на феромони, се опита да я заговори по време на едно от спиранията за почивка, но тя бързо се измъкна и се върна на мястото си зад шофьора. Един мъж към шейсетте я взе под крилото си и стрелваше с убийствен поглед всеки, който се опиташе да седне на свободното място до момичето. Когато мъжът с коженото яке се върна в автобуса с явното намерение да смени мястото си, за да е по-близо до обекта на интереса си, шофьорът му нареди да си седне на задника и да не мърда, докато не пристигнат в Бостън.

Мъжкото внимание накара Емили да се замисли за Боби и тя усети как сълзи парят в очите й. Не беше влюбена в него, но го харесваше. Беше забавен, мил и непохватен, поне докато не започнеше да пие, когато на повърхността изплуваше гневът и раздразнението му към баща му, към малкото градче и дори към нея.

Не беше съвсем сигурна какво търси у един мъж. Понякога й се струваше, че долавя някакъв намек, кратък проблясък на онова, което търсеше, сякаш светлина за кратко озаряваше мрака. Откликваше и мъжът на свой ред също откликваше. Понякога Емили не успяваше да се отдръпне навреме и изтърпяваше последиците — обидни думи, понякога дори физическо насилие, а веднъж едва не се случи нещо по-лошо и от това.

И тя като някои млади мъже и жени на своята възраст се бе опитала да открие призванието си. Все още не й бе ясно по кой път иска да поеме животът й. Мислеше, че би могла да стане художничка или писателка, защото обичаше книгите, картините и музиката. В големите градове прекарваше часове наред по музеи и галерии, застанала пред великите платна с надеждата да я погълнат, да се слее с техния свят. Когато можеше да си го позволи, купуваше книги. А ако нямаше достатъчно пари, се записваше в библиотеката, макар да не беше същото да чете книга, която не е нейна. Въпреки това книгата създаваше у нея усещането, че не е съвсем изгубена, че не се носи из света съвсем без посока. И други се бяха борили с проблеми като нейните и се бяха справяли.

Емили не стигна чак до Бостън, а слезе в един град в Ню Хампшър. Не знаеше причината, просто се довери на инстинкта си. Седмица по-късно все още не беше успяла да хареса градчето, но въпреки това остана. Изкуството и културата не бяха на почит тук. Имаше само един малък музей, смесица от история, повечето местна, и от изкуство — също местно в по-голямата си част. Всички други експонати изглеждаха някак случайни, импулс от страна на хора, чиито средства не отговарят на вкуса им или чийто вкус не отговаря на средствата им в градче, където хората усещаха, че е уместно и дори необходимо да имат някакъв музей, но без напълно да разбират защо. Това отношение, изглежда, бе обхванало всички слоеве и Емили не си спомняше друг път да е попадала в среда, в която творчеството е така потъпкано и задушено. Е, поне докато не си спомни родното си градче. И там нямаше място за изкуството и красотата, а къщата, в която беше отраснала, бе напълно лишена от подобни труфила. Нямаше място дори за списания, ако не броим порносписанията на баща й.

От толкова време не бе мислила за него. Майка й ги беше напуснала, когато Емили бе още дете, и бе обещала да се върне и да я вземе, но така и не го направи, а след време научиха, че е умряла някъде в Канада и че е погребана от семейството на новия си приятел. Бащата на Емили направи необходимото, за да й осигури образование и физическо оцеляване, но почти нищо повече. Тя ходеше на училище и винаги имаше пари за книги. Хранеха се добре, но само вкъщи, никога на ресторант. Отделяха пари в един буркан за домакинските разходи и той й даваше джобни, но Емили не знаеше къде отиват останалите му средства. Баща й не пиеше прекалено и не вземаше наркотици. Нито веднъж не й посегна — любовно или гневно, а когато тя порасна и тялото й съзря, той адски много внимаваше да не направи или да не каже нещо, което може да се окачестви като неуместно или двусмислено. Никога нямаше да узнае колко признателна му бе Емили за това. Беше чувала някои от момичетата в училище да разказват за бащите и пастроците си, за братята и чичовците си, за новите гаджета на изморените си и самотни майки. Баща й не беше такъв. Той просто странеше от дъщеря си и бе свел разговорите си с нея до минимум.