Джон Конъли - Отмъщение от отвъдното

Всяка петъчна вечер прекарвах в „Мечката“ заедно с най-големия ни доставчик „Напи“. „Мечката“ доставяше бира три пъти седмично, но от „Напи“ се снабдявахме с осемдесет процента от цялото количество, така че поръчката беше голяма. Камионът на „Напи“ идваше винаги в петък, проверявахме и прибирахме трийсетте кега, плащах за доставката, а после черпех шофьора един обяд и разговаряхме за бира, за семейството му и за спада в икономиката.

„Мечката“ имаше малко по-различни критерии по отношение на клиентите си от повечето барове. Заведението беше популярно сред хората, които се занимават с обратно изкупуване, и напоследък на паркинга ни спираха все повече от тях. Аз не бих се занимавал с такава работа, но повечето от тях гледаха на занятието си доста философски. Можеха да си го позволят. С няколко изключения бяха едри и сурови мъже, макар че най-суровият от тях, Джак Елмс, който ядеше бъргър и си проверяваше телефона на бара, беше висок едва метър и шейсет и едва ли тежеше повече от шейсет килограма. Говореше тихо и никога не го бях чувал да ругае, но за него се разказваха легендарни истории. Пътуваше с един крастав териер на предната седалка на пикапа си, а под таблото на колата си държеше алуминиева бейзболна бухалка. Не знаех да има пистолет, но бухалката му беше строшила доста глави, а кучето му се славеше с рядкото умение да захапва някой за тестисите и да увисва на тях, ръмжейки, ако този някой дръзнеше да заплаши любимия му господар.

Излишно е да споменавам, че кучето не бе допускано в бара.

— Мразя това време на годината — каза Нейтан, шофьорът на „Напи“, привършвайки обеда си и готвейки се да излезе на студа. — Трябва да си намеря работа във Флорида.

— Обичаш да си на топло, а?

— Не, не обичам да е много топло, ама това… — направи той жест към света извън тъмния пашкул на „Мечката“ и навлече палтото си. — Може и да му викат пролет, ама не е. Все още е убийствен студ.

Имаше право. Тук имаше само три сезона или поне така изглеждаше: зима, лято и есен. Нямаше пролет. Вече бе средата на февруари, обаче не се забелязваха никакви истински признаци за възраждащ се живот, никакви прояви на обновление. Улиците на града бяха укрепени с крепостни валове от сняг и лед, а по-широките тротоари бяха набраздени от следите на машините, които ги бяха почиствали многократно. Е, най-неприятният сняг вече го нямаше. Обаче заваляха ледените дъждове и настана почти безкрайната обсада на адски упорития студ, от време на време съпътстван от силни ветрове, но ушите, носовете и пръстите на хората почервеняваха и когато не духаше. Закътаните улици бяха покрити с ледени участъци — някои видими, други не, а стръмните места от главната улица към пристанището бяха опасни, ако човек няма сериозни подметки. Любимият на туристите паваж не правеше изкачването по-малко рисковано. Метенето на подовете на баровете и на ресторантите ставаше още по-досадно поради натрупаната киша и лед, пясък и морска сол. На места — покрай паркингите и долу по пристаните — купчините сняг и лед бяха страшно високи, сякаш пешеходците водеха някаква окопна война. Някои от ледените късове имаха размера на канари, изригнали като че от дълбините на необикновен и почти замръзнал вулкан.

На пристаните корабчетата за омари бяха затрупани със сняг. От време на време някой смелчага дръзваше да излезе в залива и когато се върнеше, кръвта от рибата багреше снега в червено и розово, но предимно чайките пърхаха безутешно с криле и чакаха лятото, което да им донесе лесен улов. Нощем се чуваше свиренето на гуми, които търсеха сцепление с опасния лед, на нетърпеливо потропващи крака, докато човек си търси ключовете, и на смях на границата с плач от болка заради студа.

А тепърва предстоеше март, неприятен месец с топящ се лед и сняг и с последните остатъци от зимата, които се спотайват по усойните места. А после април и май, лятото и топлината, туристите.

Засега обаче тук бе само зимата без никакви изгледи за наближаваща пролет. Имаше само лед и сняг, а следите от стъпки оставаха сред кристалите като нежелани спомени, отказващи да умрат. Хората се скупчваха заедно и чакаха вдигането на обсадата. Но онзи ден, през който Нейтан заговори за убийствения студ, донесе нещо необикновено и различно в тази част на света.