Джон Конъли - Отмъщение от отвъдното

Мики си спомняше момента, когато се увери, че у този човек има нещо различно. Той не бе угаснал след смъртта на семейството си. Нито пък беше отишъл в някое телевизионно предаване, за да говори за мъката си, опитвайки се да задържи убийствата във фокуса на общественото внимание и да си осигури постоянен натиск върху полицията да намери престъпника. Не, беше си извадил разрешително за частен детектив и след това се отправи на лов — и за убиеца, който щеше да бъде наречен Пътника, и за други като него. Най-напред откри онази жена Модайн и точно тогава Мики започна да се осъзнава. Това беше история, сама по себе си достойна за неделната притурка — баща изгубва съпругата и детето си вследствие на убийство, а след това залавя няколко детеубийци. Историята притежаваше всичко, което може да иска от нея преситената публика.

Само дето Паркър не желаеше да я разкаже. Отклоняваше молбите за интервюта учтиво, а понякога и неучтиво. И после, хоп, ето го пак и този път се е прицелил в голямата риба, в Пътника. През следващите години на Мики и на други като него им се изясни, че се случва нещо странно, нещо изключително. Този мъж притежаваше дарба, макар че никой здравомислещ човек не би желал да притежава точно такава дарба изглежда, злото го привличаше и той на свой ред привличаше злото. И когато откриеше злото, Паркър го унищожаваше. Нещата бяха толкова прости или пък толкова сложни, зависи каква гледна точка предпочете човек, понеже Мики Уолас не беше глупак и съзнаваше, че не можеш да правиш, каквото прави Паркър, без междувременно да пострадаш сериозно. И ето че в момента той работеше в бар в някакво градче на североизток, беше разделен от приятелката си, посещаваше детето им само веднъж или два пъти месечно и живееше сам в голямата къща, която сега Мики предпазливо осветяваше с фенерчето си.

Мики искаше да влезе вътре. Искаше да порови в чекмеджетата на бюрото, да отвори папките и файловете в компютъра, да види какво яде Паркър, къде седи, къде спи. Искаше да тръгне по стъпките му, защото Мики бе предложил да даде на Паркър глас, да вземе думите му, опита му и да ги подобри, да създаде нова разновидност на човека, която в известен смисъл да бъде нещо повече от сбора на отделните части. За тази цел Мики трябваше за известно време да се превърне в самия него, да проумее действителността на съществуването му.

Ами ако в крайна сметка Паркър решеше да не му съдейства? Мики се опитваше да не мисли за това. Сутринта бе говорил с издателя си и той недвусмислено му показа, че предпочита Паркър да участва в проекта. Не беше задължително условие, но щеше да се отрази на тиража и на рекламата на книгата. Позицията му беше разбираема, но усложняваше задачата на Мики. Всеки можеше да сглоби някакъв текст от вече известното, макар и не толкова хубав, колкото би сглобил Мики, но не за това щяха да му платят големите мангизи. А и не ставаше дума единствено за парите — това бе възможност да разкаже истинска история, нещо дълбоко, особено и вълнуващо, а думите щяха да бъдат изречени от самия герой. Мики щеше да успее да го убеди, сигурен беше. Е, почти. А междувременно бе започнал разговори с други евентуални информатори с надеждата да събере по-подробна информация за обекта на изследването си, понеже Мики искаше да научи за Паркър повече, отколкото самият той знаеше за себе си.

Само че неговите близки хора му бяха предани и засега усилията на Мики се увенчаваха единствено с поредица от откази. Вярно е, че беше провел поредица от официални и неофициални разговори с бивши ченгета, които си спомняха Паркър от Ню Йорк, и с един капитан от Вътрешния отдел, който според достоверните сведения на Мики беше убеден, че мястото на героя на историята му е зад решетките заедно с приятелчетата му. Те също интересуваха Мики. Знаеше само имената им — Ейнджъл и Луис. Капитанът го увери, че може да му помогне и за тях, само че не толкова. Той беше склонен да разговаря с Мики само неофициално, но му обеща копия от докладите от разследването и малко пикантерия, която добър репортер като него лесно щеше да потвърди. Това все пак бе някакво начало, обаче Мики искаше повече.

Дрехите му бяха мокри. Страшно му провървя с мъглата, защото го скриваше от случайните минувачи по улицата долу, а дори някой да тръгнеше по алеята, мъчно щеше да види него или колата му, преди да стигне до къщата. Всъщност Мики беше паркирал под група дървета и ако някой не се оглеждаше специално за автомобила му, нямаше да го забележи. Дори ако Паркър се върнеше неочаквано, Мики беше сигурен, че просто ще подмине колата му. Само че мъглата беше студена, влажна и много гъста, сякаш можеш да си откъснеш шепа от нея, все едно е захарен памук.