П. Удхаус - Много съм ти задължен, Джийвс

— Докато не я прочетох, не можах да я изпусна от ръцете си — умело скрих истината, че изобщо не бях в състояние да я започна. — Гледа ли пиесата?

— Два пъти. Много жалко, че я свалиха. Адаптацията на Гориндж беше все едно написана от магаре.

— Още първия път, като го видях и разбрах, че е магаре.

— Жалко, че Флорънс не е могла.

— Да. Между другото, какво стана с Гориндж? Когато за последен път чух за нея, тя беше сгодена за него.

— Тя развали годежа.

— Много мъдро от нейна страна. Той имаше много дълги бакенбарди.

— Тя счита, че той е отговорен за провала на пиесата и му го каза.

— В неин стил.

— Какво искаш да кажеш с това „в неин стил“?

— Натурата й е толкова открита, честна и пряма.

— Наистина е така.

— Каквото й е на сърцето, това й е на езика.

— Винаги.

— Това е една възхитителна черта.

— Безспорно.

— Не можеш безнаказано да се измъкнеш от момиче като Флорънс.

— Не.

И двамата млъкнахме. Джинджър играеше с пръстите си и нещо като онуй-там-кво-беше се усещаше в действията му — все едно искаше да каже нещо, но имаше проблеми с произнасянето. Спомням си, че открих подобна нерешителност у преподобния Стинкър Пинкър, когато се опитваше да си даде кураж да ме помоли да отида в Тотли Тауърс. Същото нещо се наблюдава и при кучетата, когато сложат лапа на коляното ти и те погледнат в очите, но не казват нищо. Въпреки това дават да се разбере, че има една тема, по която много биха искали да се произнесат.

— Бърти — обади се той най-накрая.

— Моля?

— Бърти.

— Да.

— Бърти.

— Тук съм все още. Извинявай, че те питам, ама в рода си да имате някой развален грамофон? Или майка ти да е получавала уплах от такъв?

И тогава всичко бликна, сякаш изгърмя коркова тапа.

— Бърти, има нещо, което трябва да ти кажа за Флорънс, въпреки, че ти може би вече го знаеш, след като сте братовчеди. Тя е прекрасно момиче и практически е съвършена във всяко едно отношение, но има една черта, която много притеснява тези, които я обичат и са сгодени за нея. Не си мисли, че я критикувам.

— Не, не.

— Просто го споменавам.

— Точно така.

— Ето какво — тя не търпи неудачници. За да те уважава, трябва да си победител. Тя е като онези принцеси от приказките, които поставят разни задачи на юнаците, например да изкачат планина от стъкло или да й донесат косъм от брадата на Великия Татарски хан и им отказва, ако не успеят да се справят.

Спомних си този тип принцеси — винаги съм ги смятал за доста тъпи. Искам да кажа — каква основа за един щастлив брак може да бъде способността на младоженеца да изкачва стъклени планини. Едва ли ще го карат да прави това по-често от веднъж на десет години, ако изобщо го накарат някога.

— Гориндж — продължи Джинджър — не успя и това го провали. Някой ми беше казал, че много отдавна тя е била сгодена за някакъв жокей и го зарязала, защото паднал от коня на водното препятствие на състезанията за Гранд Нашънъл. Тя е перфекционист. Възхищавам й се за това, разбира се.

— Разбира се.

— Момиче като нея е призвано да има високи изисквания.

— Правилно.

— Но, както казах, това ме притеснява, Бог знае защо. Тя си е наумила да спечеля тези избори в Маркет Снодсбъри. Никога не съм предполагал, че се интересува от политика, но ако ги изгубя, ще изгубя и нея. Така, че…

— Сега всички достойни хора трябва да подкрепят делото ти.

— Точно така. Ти ще агитираш в моя полза. Искам да агитираш като луд и виж там, Джийвс също да даде едно рамо. Аз просто трябва да спечеля.

— Можеш да разчиташ на нас.

— Благодаря ти, Бърти. Знаех си, че мога. А сега хайде да влезем и да хапнем нещо.

След като възстановихме изгубените калории с превъзходната храна, която „Бариболт“ предлага, и се уговорихме с Джинджър да ме вземе с колата по-късно следобед, защото бях закарал моят спортен звяр на ветеринар заради някакво заболяване на нервна почва, ние се разделихме — той, да търси Магнолия Гленденън, а аз — към щабквартирата Устърова.

Както можете да предположите, бях доста замислен, докато вървях из оживените лондонски улици. В едно криминале, което четох наскоро, героинята, след като бе получила един-два между очите, беше описана като изгубена в лабиринт от безброй мисли и това описание ми пасваше като тапет върху стена. Бях с натежало сърце. Когато си приятел на някого и то от ей такъв, не можеш да не си съкрушен, ако чуеш, че той е сгоден за Флорънс Крей. Припомних си моите собствени чувства от времето, когато бях изпаднал в същото неприятно положение. Чувствах се като запрян в мрачно подземие.