П. Удхаус - Много съм ти задължен, Джийвс

— Това е истински ад! — каза той със замъглени очи, припомняйки си кошмарното преживяване. — Трябваше да седя в една стая, където не можеше да се диша, защото беше претъпкана като Черната дупка в Калкута и да слушам приветствия за добре дошъл до среднощ. А след това трябваше да произнасям речи.

— Добре, а сега защо не си там да произнасяш речи? Да не са ти дали един ден отпуск?

— Дойдох да си потърся секретарка.

— Не може да си отишъл там без секретарка!

— Имах наистина една, но годеницата ми я уволни. Нещо не се разбираха.

Устните ми доста се бяха присвили, след като ми каза за годеницата си и за коктейлите, но сега ги свих още повече. Колкото повече слушах за това момиче, толкова по-малко исках да знам за нея. Мислех си колко добре биха се спогодили с Флорънс Крей, ако можеха да се срещнат. Искам да кажа, че бяха сродни души, а именно — според прецизното определение на една моя позната прислужница — надменни скандалджийки. Не го казах, разбира се. Има момент, в който можеш да наречеш някого надменна скандалджийка и момент, в който не можеш. Можеше да го обидя, ако критикувам момичето, което обича, а човек не иска да обиди един бивш боксьор от отбора на Оксфордския университет.

— Имаш ли някого предвид? — попитах аз. — Или отиваш в кофата за секретарки и взимаш която ти предложат?

— Надявам се да се свържа с една американка, с която се запознах преди да дойда в Лондон. Бяхме наели един апартамент с Боко Фитълуърт, когато той пишеше някакъв роман, а тя идваше всеки ден да работят заедно. Боко й диктуваше нещата си и каза, че тя е върхът като секретарка. Имам й адреса, но не знам дали е още тук. Ще намина след обяда. Казва се Магнолия Гленденън.

— Не може да бъде!

— Защо?

— Никой не би носил име като Магнолия.

— Може, ако е от Южна Каролина като нея. В южните щати на Америка не можеш да хвърлиш тухла без да удариш някоя Магнолия. Аз обаче ти говорех за тази работа с моето кандидатиране за Парламента. Първо трябва да получиш номинация и да те одобрят.

— Как успя?

— Годеницата ми го уреди. Познава един от правителството и той задвижил нещата. Някой си Филмър.

— Да не е А. Б. Филмър?

— Точно той. Приятел ли ти е?

— Не бих казал точно приятел. Запознах се с него бегло, докато бягахме по покрива на една беседка, преследвани от един ядосан лебед. Това ни сближи много за момента, но не станахме кой знае колко гъсти.

— Къде се случи това?

— На едно островче в езерото в Стийпъл Бъмпли, в имението на леля Агата. След като живееш в Стийпъл Бъмпли, сигурно го знаеш.

Той ме погледна с диво подозрение, точно както онези войници, за които Джийвс ми беше разказал, че се гледали на един връх някога си.

— Лейди Уорпълсдън твоя леля ли е?

— И още как!

— Никога не ми е споменавала.

— И не би. По-скоро би го пазила в тайна.

— Тогава, Боже опази, тя трябва да ти е братовчедка?

— Не, леля. Не може и двете едновременно.

— Говоря за Флорънс. Флорънс Крей, моята годеница.

Това беше удар, няма да крия, и ако не бях седнал, сигурно щях да се изтърколя. И все пак не би трябвало да ме учудва, Флорънс е от онези момичета, които винаги се сгодяват за някой. Първо за Стилтън Чийзрайт, след това за мен и накрая за Пърси Гориндж, който тогава поставяше на сцена нейния роман „Пръски от вълни“. Пиесата, между другото, наскоро беше представена пред публика в театър „Дюкът на Йорк“, веднага бе обявена за провал и я свалиха още на следващата събота. Един критик се беше произнесъл, че може би е гледал пиесата от неизгодно положение, тъй като я е бил гледал при вдигната завеса. Доста се чудех как ли се е отразило това на Флорънс при цялото й високомерие.

— Ти си сгоден за Флорънс? — извиках аз, гледайки го с недоверие.

— Да, не знаеше ли?

— Никой нищо не ми е казвал. Сгоден за Флорънс значи, а? Добре, добре.

Някой по-малко тактичен от Бъртрам Устър сигурно би добавил „ама че лош късмет“ или нещо от този сорт, защото точно това бе връхлетяло бедния човечец, но ако има едно нещо, което се намира в изобилие у Устърови, това е тактичността. Аз само стиснах ръката му, раздрусах я и му пожелах щастие, за което той ми благодари.

— Късметлия си ти! — казах аз, поставяйки си маската на искреността.

— На кого ги разправяш!

— Тя е очарователно момиче — добавих, все още носейки по-горе споменатото.

— Това е много точна дума.

— Също и интелектуална.

— Определено. Пише романи.

— При това постоянно.

— Чете ли „Пръски от вълни“?