П. Удхаус - Много съм ти задължен, Джийвс

Тя кимна одобрително и каза, че разбира какво искам да кажа.

— Знаех си.

— В думите ти има много истина — умисли се тя. — Всъщност, въпреки че се съмнявам, че ще се стигне до пощенските чували, знам какво ще направя. Рънкъл ще ми предложи да оставя тази работа, ако му дам Анатол.

— Мили боже!

— Мили боже, я. Знаеш какво означава Анатол за Том.

Нямаше нужда да дава повече разяснения: чичо Том съчетава истинската страст към храната и изключителната трудност при смилането й, а Анатол е единственият готвач на земята, в състояние да го натъпче до ватерлинията без да причини с това бунт сред стомашните му сокове.

— А Анатол би ли отишъл при Рънкъл?

— Би отишъл при всеки, ако заплатата си струва.

— Няма ли у него поне капчица вярност или лоялност?

— Не. Възгледите му са най-прагматични. Като всеки французин.

— Чудя се как си успяла да го задържиш толкова дълго. Сигурно е имал и други предложения?

— Винаги наддавах. Ако и този случай беше само да предложа повече от другия претендент, нямаше да се тревожа.

— А когато чичо Том се върне и забележи очевидното отсъствие на Анатол, няма ли да заври и закипи тук?

— Не искам да си помислям за това.

Но си мислеше. Също и аз. И двамата си мислехме за това, когато мислите ни бяха прекъснати от завръщането на Л. П. Рънкъл, който влезе, поклащайки се като гъска и ни фокусира с ококорените си очи.

Предполагам, че ако не беше толкова дебел, би изглеждал като олицетворение на смъртта, но въпреки неотложната нужда от диета за отслабване, той се доближаваше достатъчно до образа, който кара вътрешностите ми да омекнат, сякаш някоя здрава ръка е работила сред тях с уреда за биене на яйца. А когато заговори, беше определено впечатляващ. Тези типове, построили огромни търговски империи, са винаги, както Джийвс ги нарича, бомбастични. Стават такива покрай ръководенето на събранието на акционерите. След като започна с: „О, ето ви и вас, госпожа Травърс.“, той се впусна в реч, по-бомбастична от всяка една, която съм чувал. Съдържанието й беше, доколкото си спомням, следното:

— Надявах се да ви видя, госпожа Травърс. В един предишен разговор, сигурно си спомняте, аз ви заявих най-отговорно, че вашият племенник, господин Устър, е откраднал сребърната купичка, която бях донесъл тук, за да я продам на вашия съпруг, за чието отсъствие много съжалявам. Сега се доказа, че това не е било само подозрение. Аз имам свидетел, който е готов да даде показания под клетва в съда, че я е намерил в най-горното чекмедже на шкафа в стаята на господин Устър, несръчно скрита зад чорапи и носни кърпи.

На това място, ако беше на събрание на акционерите, вероятно щеше да се сети за някоя забавна история, която може да не е известна на някой от присъстващите този следобед, но предполагам в частен разговор той е решил, че може и да я пропусне. Така че той продължи надуто както преди.

— В момента, в който докладвам на полицията и ги запозная с доказателствата, с които разполагам, ще последва автоматично арестуване на Устър и неизбежният резултат ще бъде строга присъда.

Неприятен беше начинът, по който го каза, но бях принуден да призная, че това покриваше фактите точно както кувертюрата покрива леглото. Приготви килията, Уърмуд Скрабс, си казах, пристигам скоро.

— Така стоят нещата. Но аз не съм отмъстителен човек и нямам желание, ако съществува такава възможност, да причиня мъка на домакинята, положила толкова усилия да направи престоя ми тук приятен.

Направи кратка пауза, за да оближе устните си, а аз си знаех, че още един път преживява вкуса на ястията на Анатол. И точно Анатол беше темата, която подхвана.

— Докато бях ваш гост тук, аз бях изключително впечатлен от уменията и изкусността на вашия готвач. Съгласен съм да не повдигам обвинения срещу господин Устър, в случай, че се съгласите да позволите на този талантлив мъж да премине на работа при мен.

Силно пръхтене, едно от най-мощните, с които разполага леля, разтресе стаята. Спокойно може и него да наречете бомбастично. След това последва едно „Ха!“, придружено с яден жест и тя се обърна към мен.

— Казах ли ти, Бърти! Не бях ли права? Не ти ли казах, че копелето ще иска да ме изнудва?

Тип с наднормено тегло като Л. П. Рънкъл изпитва трудност да придаде твърдост на цялото си тяло при такава обида, но той се опита, доколкото може. Все едно някой от акционерите беше казал нещо не както трябва.

— Да изнудвам?

— Точно това казах.