Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Извинете, познавам ли ви отнякъде?

Длан върху ръката й, глас изотзад. Приведен над нея, Декстър се усмихваше замаяно, стиснал бутилка шампанско.

Ема вдигна чаша.

— Възможно е, предполагам.

Тонколоните засвистяха, оркестърът засвири и цялото внимание се насочи към дансинга, където Малкълм и Тили се полюшваха на фона на специалния поздрав — „Кафявооко момиче“, клатеха ревматично хълбоци с изпружени нагоре палци.

— За бога! Кога започнахме да танцуваме като старци?

— Не говори в множествено число — каза Декстър и седна.

— Можеш ли да танцуваш?

— Не помниш ли?

Ема поклати глава.

— Нямам предвид на подиум със свирка и без риза. Имам предвид истински танц.

— Мога, разбира се. — Той я улови за ръката. — Искаш ли да ти докажа?

— По-късно може би. — Вече се налагаше да крещят. Декстър стана и я дръпна за ръката. — Да отидем някъде. Ти и аз.

— Къде?

— Не знам. Но има лабиринт.

— Лабиринт? — След миг ти стана. — Защо ми казваш чак сега?

Взеха две чаши и тихомълком излязоха в нощта. Беше още топло, прилепите се стрелката и мастиленото лятно небе, докато те крачеха ръка за ръка през розовата градина към лабиринта.

— Е, какво е усещането? — попита Ема. — Да гледаш стара тръпка в ръцете на друг.

— Тили Килик не ми е стара тръпка.

— О, Декстър… — Ема поклати бавно глава. — Кога ще помъдрееш?

— Не знам за какво говориш?

— Трябва да е било… нека помисля… декември 1992-ра, в онзи апартамент в Клаптън. Дето миришеше на пържен лук.

Декстър трепна.

— Откъде знаеш?

— Е, когато тръгнах за „Улуъртс“, вие си масажирахте стъпалата с най-хубавия ми зехтин, а когато се върнах от „Улуъртс“, тя плачеше и по най-хубавия ми килим личаха мазни стъпки, както и върху канапето, върху кухненската маса и по стената, доколкото си спомням. Анализирах внимателно уликите и стигнах до съответното заключение. О, освен това ти беше хвърлил средството си за контрол на раждаемостта най-отгоре в кофата за отпадъци. Мил жест, несъмнено.

— Така ли? Съжалявам.

— Освен това тя ми каза.

— Така ли? — Той поклати разочаровано глава. — Обещахме си да го пазим в тайна!

— Жените обожават да обсъждат тези неща. Безсмислено е да ги увещаваш, в крайна сметка истината винаги излиза наяве.

— Ще го запомня за в бъдеще.

Застанаха пред входа на лабиринта — висок пет стъпки, старателно подрязан жив плет, сред който се влизаше през тежка дървена врата. Ема спря с ръка върху желязната дръжка.

— Дали е добра идея?

— Че защо не?

— Ами ако се изгубим?

— Ще се ориентираме по звездите или нещо такова. — Вратата се отвори с проскърцване. — Дясно или ляно?

— Дясно — каза Ема и те пристъпиха в лабиринта. Високите храсти бяха осветени отдолу с разноцветни лампички, из въздуха витаеше летен аромат, плътен и упойващ, почти материален, на топли листа. — Къде е Силви?

— Няма проблем. Калъм я омайва. Калъм — душата на компанията, най-очарователният ирландски милионер. Реших да ги оставя на спокойствие. Вече не мога да се съревновавам с него. Твърде е изморително.

— Той се справя много добре.

— Всички казват така.

— Благодарение на раците.

— Знам. Преди малко ми предложи работа.

— Ловец на раци?

— Не знам още. Иска да обсъдим „възможностите“. Твърди, че бизнесът е общуване. Каквото и да означава това.

— Ами „Екстремен спорт“?

— Ах! — засмя се Декстър и прокара ръка през косата си. — Гледала си го значи?

— Не съм пропускала епизод. Познаваш ме, обожавам да гледам сноуборд в ранните утринни часове. Най-освежителни са моментите, когато казваш, че нещо е „жестоко“…

— Карат ме да го казвам.

— „Жестоко“ и „яко“. „Забележете тези яки техники — истинска стара школа“…

— Е, мислех, че минавам между капките…

— Невинаги, братко. Ляво или дясно?

— Ляво може би. — Походиха мълчаливо, заслушани в приглушеното бумтене на оркестъра, които изпълняваше „Предразсъдък“. — Как върви писането?

— О, добре, когато се захвана. През повечето време се помайвам и ям бисквити.

— Стефани Шоу каза, че са ти платили аванс.

— Не много, колкото да изкарам до Коледа. После ще видим. Пак ще стана учителка, предполагам.

— За какво е книгата?

— Не съм сигурна още.

— За мен е, нали?

— Да, Декстър, цялата дебела книга е за теб. Заглавието е „Декстър Декстър Декстър Декстър“. Дясно или ляво?

— Да пробваме ляво.

— Всъщност е книга за деца. За тийнейджъри. Момчета, любов и прочее. За училищна пиеса, онова представление „Оливър“, което подготвих преди години. Комедия.