Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— И какво по-точно правиш?

— Новото шоу „Екстремен спорт“. Екстремен с „Х“ — Хтремен . Интервюта със сърфисти, сноубордисти… Така де… От цял свят.

— Значи пътуваш много?

— Само представям репортажите. Студиото е в Мордън. Та така… пътувам много, но само до Мордън.

— Е както казах, ако ти се прииска да смениш професията… Разбираш от храна и напитки, общуваш добре с хората, стига да решиш. Бизнесът е общуване. Мислех си, че може да ти хареса. Това е.

Декстър изсумтя тихо, огледа стария си приятел и се помъчи да го подразни:

— Кал, забрави ли как три години не свали един чифт панталони?

— Отдавна беше.

— Цял семестър вечеряше с консерви кълцано свинско.

— Какво да ти кажа! Хората се променят! Та какво решаваш?

— Добре де. Ще ме почерпиш един обяд. Но те предупреждавам, че не разбирам нищо от бизнес.

— Няма значение. Просто ще си побъбрим. — Той потупа почти заплашително ръката на Декстър. — Не си се обаждал от много време.

— Така ли? Бях зает.

— Не чак толкова.

— Хей! Защо не ми се обади ти?

— Обаждах се. Често. Не вдигаше.

— Така ли? Съжалявам. Изживях труден период.

— Чух за майка ти. — Той се втренчи в чашата си — Съжалявам. Прекрасна дама беше. Майка ти.

— Няма проблем. Вече съм го преодолял.

За момент се възцари мълчание — спокойно и мило — докато двамата оглеждаха как по моравата старите им приятели разговарят и се смеят под лъчите на залязващото слънце. Наблизо новата приятелка на Калъм — миниатюрна ослепителна испанка, танцьорка в хип-хоп видеоклипове, обясняваше нещо на Силви, която се бе привела да я чува по-добре.

— С удоволствие ще си поговоря пак с Луиза — каза Декстър.

— Не се престаравай — сви рамене Калъм. — Луиза е в началото на края.

— Някои неща не се променят значи. — Симпатична сервитьорка с боне приближи да им долее шампанско. И двамата й се усмихнаха широко и чукнаха чаши.

— Единайсет години от завършването — поклати невярващо глава Декстър. — Единайсет! Как, по дяволите, е възможно?

— Виждам, че Ема Морли е тук — вметна Калъм ни в клин, ни в ръкав.

— Знам.

Озърнаха се и забелязаха, че тя разговаря с Мифи Бюканън — отколешен кръвен враг. Дори отдалеч личеше, че Ема скърца със зъби.

— Дочух, че сте се скарали.

— Да.

— Но вече се сдобрихте?

— Не съм сигурен. Ще видим.

— Страхотно момиче е Ема.

— Да.

— Много се е разхубавила напоследък.

— Да, да.

— Някога…?

— Не. Почти. Веднъж-дваж.

— Почти? — подсмръкна хапливо Калъм. — Това пък какво ще рече?

Декстър смени темата.

— Ти си добре, нали?

Калъм отпи от шампанското.

— Декс, на трийсет и четири съм, имам красива приятелка, собствена къща, собствен бизнес. Работя здраво и това ми харесва, печеля достатъчно. — Облегна ръка върху рамото на Декстър. — А ти, ти водиш среднощно телевизионно шоу! Съдбата е щедра към нас!

И отчасти от накърнена гордост, отчасти от съживено чувство за съперничество, Декстър реши да му каже.

— Искаш ли да чуеш нещо забавно?

Ема чу възторжения вик на Калъм О’Нийл от другата страна на моравата и видя как сключва ръка около врата на Декстър и трие с кокалчета скалпа му. Усмихна се и се зае отново да мрази с всички сили Мифи Бюканън.

— Разбрах, че си безработна — казваше тя.

— Е, аз предпочитам да се възприемам като самонаета.

— Като писателка?

— За година-две. Творчески отпуск.

— Но всъщност не см публикувала нищо?

— Още не. Но получих малък аванс за…

— Хмм… — прекъсна я скептично Мифи. — Хариет Боуен вече публикува три романа.

— Да, споменавали са ми. Няколко пъти.

— И има три деца.

— О. Виж ти.

— Виждала ли си моите две? — Наблизо две огромни хлапета в костюми с жилетки см триеха сандвичи по лицата — Айвън! Не хапи брат си!

— Прекрасни момченца!

— Нали? Ти имаш ли деца? — попита Мифи, сякаш положението е „или-или“: романи или деца.

— Не…

— Излизаш ли с някого?

— Не…

— С никого?

— Да.

— Някой на хоризонта?

— Не.

— Е, въпреки това изглеждаш по-добре от преди. — Мифи я огледа изпитателно от главата до петите, все едно обмисля да я купи на търг. — Ти си сред малцината тук, които са отслабнали! Искам да кажа… никога не си била кой знае колко дебеля, само пухкава, но вече не си.

Ема усети как пръстите й се сключват по-плътно около чашата с шампанско.

— Е, радвам се, че не съм пропиляла последните единайсет години.

— И навремето имаше много силен северняшки акцент, а сега говориш като всички останали.