Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Нима? — изненада се Ема. — Колко жалко! Е, не съм го изгубила нарочно.

— Честно казано, винаги съм смятала, че маниерничиш, че се преструваш.

— Моля?

— Акцентът ти. Гват-ей-мала това, Гват-ей-мала онова… дрън-дрън-дрън. Все едно ни го натриваш в носовете. Но сега вече говориш нормално.

Откакто се помнеше, Ема завиждаше на хората, които винаги казват това, което мислят и чувстват, без да ги е грижа какво впечатление оставят. Тя не владееше това умение, но сега усети как устните и оформят едно „М“.

— … и постоянно беше разгневена…

— О, аз все още се гневя, Мифи…

— За бога! Декстър Мейхю е тук! — Сега Мифи шепнеше в ухото на Ема, стиснала с една ръка рамото й. — Знаеш ли, че веднъж се понатиснахме?

— Да, споменавала си ми. Много, много пъти.

— Все още изглежда великолепно! Нали изглежда великолепно? — въздъхна мечтателно тя. — Как така не успяхте да се сближите?

— Не знам — заради акцента ми, или защото бях твърде пухкава?

— Не беше чак толкова зле. Хей! Виждала ли си приятелката му? Красива е, нали? Какво изящество!

Мифи се обърна да чуе отговора, но с изненада установи, че Ема е изчезнала.

Гостите вече се тълпяха край тентата, скупчени трескаво около списъка за настаняване по масите, сякаш проверяват изпитни резултати. Декстър и Ема се откриха в тълпата.

— Пета маса — каза Декстър.

— Аз съм на двайсет и четвърта — каза Ема. — Пета маса е съвсем близо до младоженката. Двайсет и четвърта е в ъгъла до химическата тоалетна.

— Не го приемай лично.

— Какво е основното ястие?

— Носят се слухове, че е сьомга.

— Сьомга, сьомга, сьомга, сьомга. Ям толкова много сьомга, че два пъти годишно усещам порив да заплувам по течението.

— Ела на пета маса. Ще разменим картичките с имената.

— Да фалшифицираме плана за настаняване на гостите? За такива неща наказват с разстрел. В градината има гилотина.

Декстър се засмя.

— Ще поговорим после?

— Ела при мен.

— Или ти — при мен.

— Или ти — при мен.

— Или ти.

Като наказание за старо прегрешение Ема бе настанена между възрастните леля и чичо на младоженеца от Нова Зеландия и фразите „прекрасна природа“ и „чудесен начин на живот“ се въртяха цели три часа. От време на време гръмогласен смях откъм пета маса прекъсваше мислите й — Декстър и Силви, Калъм и Луиза — масата на красавците. Ема си наля нова чаша с вино и попита отново за природата, за начина на живот. Китове? Виждали ли са истински китове, попита после и погледна завистливо към пета маса.

На пета маса Декстър погледна завистливо към двайсет и четвърта маса. Силви беше изобретила нов план — закриваше с длан чашата на Декстър, щом го видеше да посяга към бутилката — който превърна дългата вечеря в неумолимо изпитание за рефлексите му. „По-умерено, моля те“, прошепна му тя, когато Декстър успя да отбележи точка, и той я увери, че ще внимава, но в резултат го налегна скука и нарастваща завист от влудяващата самоувереност на Калъм. На двайсет и четвърта маса виждаше как Ема разговаря любезно и откровено с двама старци със загорели лица, забелязваше колко внимателно ги изслушва, как се смее на шегите на възрастния мъж, потупвайки го по ръката, как ги снима с фотоапарата за еднократна употреба, как се обляга назад, за да я снимат. Декстър огледа синята рокля — преди десет години не би облякла никога такава дреха — и забеляза също, че ципът на гърба не е вдигнат докрай, а ръбът на роклята се е набрал до средата на бедрото и в ума му изплува мимолетен, но ярък спомен — Ема в стаята на Ранкейлър Стрийт в Единбург. Утринната светлина, струяща през завесите, ниското единично легло, усуканата около кръста й пола, отпуснатите над главата ръце. Какво се бе променило оттогава? Не много. Същите трапчинки се образуваха около устните й, когато се засмее, само че малко по-дълбоки. Очите бяха същите — искрящи и проницателни — и тя все още се смееше, без да разтваря плътните си устни, сякаш крие тайна. В много отношения изглеждаше по-привлекателна, отколкото на двайсет и две. Вече не си подстригваше сама косата например, библиотечната бледност бе изчезнала, изчезнали бяха раздразнителността и избухливостта. „Как бих се почувствал — запита се той, — ако виждах за пръв път това лице?“ Ако беше разпределен на двайсет и четвърта маса, ако седнеше там и й се представеше. Помисли си, че от всички хора тук иска да говори само с нея. Взе си чашата и бутна стола назад.

Но някой чукаше с нож да привлече внимание. Речите Както повелява традицията, бащата на младоженката беше пиян и се държеше просташки, кумът беше пиян и досаден и също забрави да спомене младоженката. Ема усещаше как с всяка чаша силите й се изчерпват. Представяше си хотелската стая в главната сграда, чистия бял халат, леглото с балдахин. Ще има масажна вана, по която напоследък всички са полудели, и твърде много хавлии за един човек. Сякаш да затвърди решимостта й, оркестърът задърпа струни, а басистът подхвана ритъма на „Още един падна убит“. Ема прецени, че е време да се оттегли, да си вземе парчето от сватбената торта, опаковано в специална кадифена торбичка с шнурчета, да се качи в стаята си и да проспи остатъка от сватбата.