Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Това съм аз след четирийсет години — каза тя.

— Нима? След четирийсет? — каза Декстър И Ема то настъпи с токчето. Над рамото й той виждаше Силви, която го търсеше с поглед. — Ще тръгвам. Силви не познава никого. Изрично ми е наредено да не се отдалечавам. Ще дойдеш ли да кажеш „здрасти“?

— По-късно. Сега ще отида да поздравя щастливата младоженка.

— Попитай я за депозита, който ти дължи.

— Мислиш ли? Днес?

— Ще се видим после. Може би ще сме на една маса.

Той кръстоса пръсти и тя кръстоса своите в отговор.

Мрачното утро се бе преродило в прекрасен следобед. Високи облаци се търкаляха по необятното синьо небе над шествието от гости, следващо сребристия „Ролс-Ройс“ към голямата морава за шампанско и леки сандвичи. Там Тили най-сетне отбеляза със силен крясък, че е забелязала Ема, и те се прегърнаха, доколкото успяха, през пищния кринолин на булчинската рокля.

— Толкова се радвам, че дойде, Ем!

— И аз, Тили! Изглеждаш невероятно.

Тили размаха ветрило.

— Нали не мислиш, че съм прекалила?

— Никак. Ослепителна си. — Погледът й неволно се стрелна към изкуствената бенка, която приличаше на капнала върху устната й муха. — Церемонията също беше прекрасна.

— ООО, така ли? — Припомни си стария навик на Тили да започва всяко изречение със съчувствено „ооо“, сякаш Ема е котенце, наранило миниатюрната си лапичка. — Плака ли?

— Като сиротно дете…

— ООО! Толкова, толкова се радвам, че дойде. — Тили я потупа царствено с ветрилото по рамото. — Очаквам с нетърпение да ме запознаеш с приятеля си.

— Е, аз също, но за жалост нямам такъв.

— ООО! Нима?

— Да. От известно време.

— Наистина ли? Сигурна ли си?

— Иначе щях да забележа, Тили.

— ООО? Много съжалявам. Е, намери си тогава. БЪРЗО! Не, сериозно, момчетата са страхотни. Съпрузите — още подобри. Трябва да ти намерим съпруг! — заключи тя. — Тази вечер! Ще те уредим! — И Ема усети как буквално я потупва по главата. — Ооо. А видя ли се с Декстър?

— За кратко.

— Познаваш ли приятелката му? С косматото чело? Красива е, нали? Като Одри Хепбърн. Или Катрин? Вечно ги бъркам.

— Одри. Тя определено е Одри.

Шампанското се лееше и над голямата морава се стелеше носталгия. Старите приятели наваксваха пропуснатото време и споделяха колко печелят и колко килограма са наддали.

— Сандвичи. Бъдещето е в сандвичите — констатира Калъм О’Нийл, който печелеше и тежеше доста повече от преди. — Висококачествена, етично ориентирана храна за всякакви случаи, това е! Храната е новият рокендрол!

— Мислех, че комедията е новият рокендрол.

— Беше, а сега е храната. Движи се в крак с времето, Декс!

Бившият съквартирант на Декстър се бе променил почти до неузнаваемост през последните няколко години. Преуспял, наедрял и динамичен, той беше продал компанията за поддръжка на компютри с огромна печалба и бе основал верига за сандвичи „Природно препитание“. Сега, със спретнатата си козя брадичка и ниско подрязана коса, Калъм беше образец на добре поддържан, самоуверен млад предприемач. Калъм подръпна ръкавелите на съвършено скроения си костюм и Декстър се запита възможно ли е това да е съшия кльощав ирландец, който три години бе ходил с едни и същи панталони.

— Всичко е природосъобразно, свежо, правим сокове от пресни плодове по поръчка, купуваме кафе направо от производителите. Имаме четири клона. Пълни са непрекъснато, сериозно, непрекъснато. Налага се да затваряме в три следобед, понеже ни свършват продуктите. Казвам ти, Декс, хранителната култура в тази страна се променя, хората търсят качество. Не се задоволяват с рибни консерви и пакет чипс. Искат сандвичи с аспержи, сок от папая, раци…

— Раци?

— С черен хляб и босилек. Сериозно, раците са като яйцата по наше време, босилекът — като марулята. Раците се развъждат лесно, размножават се като мишки, вкусни са, те са омарите на бедняка! Хей, ела някои ден да го обсъдим.

— Кое? Размножаването на раците?

— Не, бизнесът. Мисли, че ще откриеш възможност за изява.

Декстър заора в моравата с върха на обувката си.

— Работа ли ми предлагаш, Калъм?

— Не, казвам просто да дойдеш и…

— Не мога да повярвам, че приятел ми предлага работа.

— Да дойдеш да обядваме! Не раци, разбира се! В приличен ресторант! Аз черпя. — Той положи огромната си длан върху рамото на Декстър и прошепна: — Напоследък не те виждам много по телевизията.

— Защото не гледаш кабелни и сателитни програми. Ориентирал съм се натам.