Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

Редуваха се песен и скеч, скеч и песен и сватбата заприлича на мюзикъл, а Декстър усети как съзнанието му се зарейва надалеч. Розовобузата племенница на Тили четеше някакъв сонет, нещо за брак между две съзнания, които не признават пречки, каквото, по дяволите, и да означаваше това. Той се постара да се съсредоточи върху логиката на сонета и да приложи романтичното внушение към собствените си чувства към Силви, после насочи вниманието си към въпроса с колко от присъстващите е спал. Не злорадо, а съвсем, а по-скоро носталгично. „Любовта не се мени си кратките му часове и дни…“, прочете племенницата на младоженката, когато Декстър стигна до пет. Пет бивши любовници в един тесен параклис. Дали е своего рода рекорд? Дали да добави допълнителни точки за булката? Никаква следа от Ема Морли засега. С Ема — пет и половина.

От ъгъла на параклиса Ема наблюдаваше как Декстър брои на пръсти и се чудеше какво всъщност прави. Носеше черен костюм с тънка черна вратовръзка; като всички младежи напоследък се опитваше да заприлича на гангстер. В профил личеше, че брадичката му започва да увисва, но все още изглеждаше красив. Отвратително красив, впрочем, и не толкова сивкав и подпухнал, както преди да срещне Силви. Откакто се бяха скарали, Ема го беше виждала три пъти, винаги на сватби. Всеки път той я прегръщаше и я целуваше, сякаш нищо не се е променило, и казваше „трябва да поговорим, трябва да поговорим“, но така и не поговориха. Той беше винаги със Силви и двамата бяха изключително заети да изглеждат красиви. Ето я и нея — отпуснала собственически длан върху коляното му, озърта се бдително наоколо, въртейки глава и врат като дългостеблено цвете.

Дойде ред на обетите. Ема погледна към тях тъкмо когато Силви улови Декстър за ръката и стисна петте му пръста, сякаш в знак на съпричастие с щастливата двойка. Прошепна му нещо и Декстър й се усмихна широко и леко сконфузено. От говори й тихо и макар да не четеше много умело по устни, Ема си помисли, че най-вероятно й казва. „И аз те обичам“. Той отклони смутено очи от Силви, срещна погледа на Ема и се ухили като заловен на местопрестъпление.

Кабарето приключи с нестройна версия на „Всичко, от което се нуждаеш, е любов“ и гостите последваха щастливата двойка навън, където срещата на старите приятели се разгоря с пълни сили. Декстър и Ема се търсеха сред тълпата прегръщащи се, подвикващи и ръкуващи се хора, докато ненадейно се озоваха един до друг.

— Е? — каза той.

— Е?

— Познавам ли те отнякъде?

— Лицето ти определено ми говори нещо.

— И твоето. Но си някак променена.

— Да, аз съм единствената жена тук, обляна в пот — отвърна Ема, подръпвайки материята под мишниците си.

— Имаш предвид росни капчици.

— Не, имам предвид пот. Все едно са ме извадили от езеро. Естествена коприна, друг път!

— Ориенталска тема?

— Наричам го стил „Сайгонски водопад“. Китайски всъщност. Основният недостатък на тези рокли, разбира се, е, че след половин час ти се приисква да ги смениш — каза тя и още по средата на и изречението почувства, че не е трябвало да го подхваща. Дали й се стори, или той наистина прибели леко очи. — Моля?

— Нищо. Роклята ми харесва. Всъщност от самото начало ми хвана окото.

Сега тя прибели очи.

— Е, вече сме квит.

— Исках да кажа, че изглеждаш добре. — Той се втренчи в темето й. — Да не би това да е…?

— Какво?

— Стил „Рашел“?

— Не рискувай с предположенията, Декс — отвърна тя и припряно заразрошва косата си с върховете на пръстите. Погледна към Тили и чисто новия й съпруг, които позираха за снимки. Тили кокетно размахваше ветрило пред лицето си. — За жалост не съм разбрала, че модната тема е френската революция.

— Мария-Антоанета? Е, знаем поне, че ще има пасти.

— Пътуват към нас с двуколка.

— Какво е двуколка?

Погледите им се срещнаха.

— Не си се променил, а?

Декстър подритна чакъла.

— Е… малко.

— Заинтригува ме.

— По-късно ще ти разкажа. Виж…

Тили стоеше права в открития сребрист „Ролс-Ройс“, с който младоженците щяха да изминат стоте метра до мястото на приема, и стискаше букета си с две ръце над главата, все едно се кани да хвърля тояга.

— Ще отидеш ли да си пробваш късмета, Ем?

— Не ме бива в улавянето — отвърна тя и прибра ръцете си зад гърба точно когато букетът полетя към множеството и улучи възрастна болнава леля, което незнайно защо разгневи тълпата, сякаш нечий последен шанс за бъдещо благополучие се разби на пух и прах. Ема кимна към смутената леля и олюляващия се унило в дланта й букет.