Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

Не получава отговор и проследява нещастно с поглед как майка й я отвежда в коридора и я подкрепя по стълбите към банята.

Стъпките им отшумяват.

И в стаята остават само Декстър и мъжете Коуп. Те се изпепеляват с погледи като в праисторическа сцена. Той усеща как ръката му инстинктивно стисва по-здраво завития „Дейли Телеграф“ и казва единственото, което му хрумва.

— Олеле.

— Е? Мислиш ли, че оставих добро впечатление?

Декстър и Силви лежат в голямото меко двойно легло в стаята за гости. Силви се обръща към него с безизразно лице; само изящното й малко носле потрепва обвинително. Изсумтява, но не казва нищо.

— Искаш ли пак да ти се извиня?

— Декстър, няма нужда.

— Прости ли ми?

— Простих ти — отсича тя.

— И смяташ, че не ме мислят за жесток психопат или нещо подобно?

— Не те смятат за психопат. А сега да го забравим.

Тя се обръща настрани, намества се в другия край на леглото и изключва нощната си лампа.

Минава минута. Като посрамен ученик той усеща, че няма да може да заспи, ако не го успокоят.

— Съжалявам за… провала — прохленчва. — Отново!

Тя се обръща към него и го погалва мило по лицето.

— Не изглупявай. Всичко беше наред, докато не ме удари. Те наистина, наистина те харесаха.

— Ами ти? — продължава да опипва почвата той.

Тя въздъхва и се усмихва.

— И аз те харесвам.

— Някакъв шанс да получа целувка?

— Не мога. Ще ми потече кръв от носа. Утре ще те възмездя.

Тя се обръща пак на другата страна. Вече доволен, той се отпуска и скръства ръце зад тила. Леглото е огромно, меко и мирише на чист лен, а прозорците са отворени в тихата лятна нощ. Без завивки и одеяла, те лежат под тънък бял памучен чаршаф и той различава прекрасния овал на краката й, тесния й ханш, извивката на дългия й гладък гръб. Еротичният потенциал на вечерта се бе изпарил след удара и пред заплахата от мозъчно сътресение, но той се протегна към нея, пъхва ръка под чаршафа и я докосва по бедрото. Кожата е хладна и гладка.

— Утре ни чака дълъг път — промърморва тя. — Да заспиваме.

Той продължава да се взира в тила й, където дългата мека коса се спуска покрай врата, разкривайки по-тъмни кичури. „Искам да я снимам — мисли си, — толкова е красива. Ще го нарека «Тъкан».“ Пита се дали все пак да не й каже, че я обича, или, по-предпазливо — мисли , че я обича: звучи по-трогателно и същевременно предоставя спасителен вариант. Кървавият тампон на нощната й масичка обаче му напомня, че моментът не е подходящ.

Усеща, че все пак трябва да каже нещо. Целува я вдъхновено по рамото и прошепва:

— Е, знаеш поговорката… — Замълчава за ефект. — Винаги нараняваме онези, които обичаме.

Възхитен от хитроумния си замисъл, той изчаква с вдигнати вежди Силви да схване намека.

— Хайде да поспим — казва тя.

Признал се за победен, той ляга по гръб и се заслушва в тихото бучене откъм магистралата. Някъде в къщата точно в този момент родителите й го разкъсват на парченца и той ужасено осъзнава, че го напушва неудържим смях. Разкикотва се, после се засмива, мъчейки се да не вдига шум, но тялото му се тресе и раздрусва дюшека.

— Смееш ли се? — промърморва Силви във възглавницата.

— Не! — отрича Декстър и изопва покорно лице, но смехът го залива като цунами и той усеща как поредната истерична вълна се надига в стомаха му. В някой бъдещ момент дори най-злощастното бедствие се превръща в анекдот и той съзира потенциала за весела историйка. История, която би искал да разкаже на Ема Морли. Но не знае къде е Ема Морли, нито какво прави. От две години не я е виждал.

Но ще запомни историята. И някой ден ще й я разкаже.

Засмива се отново.

Четвъртък, 15 юли 1999

Съмърсет

Започнаха да пристигат. Безкраен водопад от луксозно гланцирани пликове, леещ се върху изтривалката й. Сватбени покани.

Не бяха първата вълна. Част от връстниците им се бяха оженили още в университета, но по преднамерено небрежен начин — ексцентрични пародии на сватби като комичните студентски „вечерни партита“, когато в официални рокли похапваха консерви с риба тон. Студентските сватбени тържества бяха пикници в местния парк, а гостите носеха костюми и бални рокли втора ръка. После отиваха в кръчмата. На сватбените снимки младоженците вдигаха халби бира пред камерата, начервените устни на булката стискаха цигара, а подаръците бяха скромни — собственоръчно записана касета с хитовете на деня, фотоколаж, прикрепен с кламери, кутия свещи. Да се ожениш в университета беше удивителна дързост, безобиден бунтарски акт — все едно да си направиш миниатюрна татуировка на невидимо място или да си обръснеш главата с благотворителна цел.