Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Удар! Ненадминат удар! — крещи онзи кучи син Мъри и Декстър се изправя нестабилно на крака с гримаса на доволство. Възнаграждават го със снизходителни аплодисменти.

— Дааа! Дааа! — грачи Сам с оголени зъби и с разкривено розовобузо лице се тупа победоносно по гърдите.

— Повече сполука следващия път! — проточва Хелън, смахнатата римска императорка.

— Ще свикнеш — ръмжи Лайънъл и разярен, Декстър забелязва, че близнаците се поздравяват с вдигнати палци за победата над неудачника.

— Е, аз въпреки това се гордея с теб — промърморва Силви, разрошва му косата и го потупва по рамото, когато сяда на канапето до нея. Не трябва ли да е на негова страна? Не е ли чувала за преданост?

Турнирът продължава. Мъри побеждава Сам, Лайънъл побеждава Мъри, после Хелън побеждава Лайънъл и всички се веселят и посрещат с жизнерадостни възгласи деликатните плесници с навития вестник, много по-безобидни сега, отколкото когато млатеха него по лицето сякаш с дървен вестник. Потънал дълбоко в канапето, той наблюдава намръщено и като отмъщение се заема да изпразни бутилката на Лайънъл с много добро кларе. Навремето нямаше да се отчая. Ако беше на двайсет и три, щеше да се чувства сигурен, обаятелен и самоуверен, но някак си е изгубил това умение и пресушава бутилката във все по-черногледо настроение.

После Хелън побеждава Мъри и Сам побеждава Хелън. Накрая идва ред Сам да се опита да улучи сестра си и Декстър изпитва известно удоволствие и гордост от лекотата, с която Силви отбягва отчаяните махове на брат си, превивайки се в кръста, гъвкава и атлетична, неговото златно момиче. Той я гледа усмихнато от дълбините на канапето и точно когато решава, че всички са забравили за него:

— Хайде сега! Твой ред е! — Силви му подава бухалката.

— Но ти победи!

— Знам, но ти още не си удрял, горкичкият — съжалява го тя. — Хайде. Пробвай. Улучи ме!

Семейство Коуп харесва идеята; възнаграждава я с гърлен варварски одобрителен ропот със странен еротичен подтекст и Декстър няма избор. Честта му, честта на фамилия Мейхю е заложена на карта. Декстър оставя тържество чашата, изправя се и взема бухалката.

— Сигурна ли си? — пита, коленичейки върху килима на една ръка разстояние от нея. — Защото съм много добър на тенис.

— О, сигурна съм — усмихва се предизвикателно тя и протяга напред ръце като гимназистка, докато й завързват очите.

— И ми се струва, че и в това ще съм много добър.

Зад него Сам му пристяга кърпата здраво като турникет.

— Ще видим…

Арената стихва.

— Добре, готова ли си? — пита Декстър.

— О, да.

Той стисва бухалката с две ръце и ги вдига на нивото на раменете.

— Сигурна ли си?

— Готова съм, когато…

За миг в ума му пробягва образ — бейзболен играч замахва за удар — и той разсича диагонално въздуха, страховито кроше, което просвистява звучно и откатът от удара го изпраща на седмото небе с вибриращи ръце и гърди. Следва смаяно мълчание и Декстър е убеден, че се е справиш много, много добре. После чува трясък и цялото семейство издава ужасен вик.

— СИЛВИ!

— О, божичко!

— Скъпа, миличка, добре ли си?

Декстър смъква кърпата и вижда, че Силви някак си се е пренесла в далечния край на стаята и се е строполила пред камината като марионетка с прерязани конци. Ококорените й очи мигат на парцали, свитата й в шепа ръка прикрива лицето, но тъмната струя кръв вече се стича под носа й. Тя стене тихо.

— О, божичко, съжалявам! — възкликва той ужасен. Тръгва бързо към нея, но семейството вече я е обградило плътно.

— За бога, Декстър, какво те прихвана? — пролайва Лайънъл със зачервено лице, възправен в цял ръст с изпънати рамене.

— ДОРИ НЕ ПОПИТА „ТАМ ЛИ СИ, МОРИАРТИ“? — пищи майка й.

— Така ли? Съжалявам…

— Не, само замахна като луд!

— Като побъркан.

— Съжалявам, съжалявам, забравих. Аз бях…

— Пиян! — довършва Сам. Обвинението тегне във въздуха — Пиян си, човече. Като пън.

Те се обръщат и го изпепеляват с очи.

— Не беше нарочно. Просто съм ти улучил лицето под странен ъгъл.

Силви дръпва Хелън за ръкава.

— Как изглежда? — пита плачливо, дискретно отмествайки ръка от лицето си, все едно шепата и е пълна с ягодов шербет.

— Не е чак толкова зле — ахва Хелън и дланта й закрива ужасено устата. По лицето на Силви рукват сълзи.

— Искам да видя, искам да видя! Банята! — хлипа тя и семейството я изправя на крака.

— Наистина стана случайно… — Уловила ръката на майка си, Силви го подминава бързо, вперила очи право напред. — Да дойда ли с теб? Силви? Силв?