Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

Влиза в дневната и Силите на Оста се вторачват в него и замлъкват припряно, сякаш са го обсъждали. Той се усмихва уверено и се отпуска в едно от ниските канапета с дамаска на цветя. Дневната е издържана от начало до край в стил провинциален хотел; дори списанията „Провинциален живот“, „Поглед отвътре“ и „Икономист“ са подредени ветрилообразно върху масичката за кафе. За миг се възцарява тишина. Часовникът тиктака и той обмисля да се пресегне към броя на „Лейди“, когато:

— Сетих се! Да поиграем на „Там ли си, Мориарти“! — обажда се Мъри и семейството започва да кима одобрително, включително Силви.

— Какво е „Там ли си, Мориарти“? — пита Декстър и семейство Коуп дружно поклащат глави, възмутени от невежеството на пришълеца.

— Прекрасна домашна игра! — отговаря Хелън и за пръв път тази вечер изглежда оживена. — Играем я от години!

Междувременно Сам вече свива на руло един брой на „Дейли Телеграф“ и го превръща в дълга твърда пръчка.

— Единият е със завързани очи и държи навит вестник. Двамата коленичат един срещу друг и вторият…

— … който също е със завързани очи — поема щафетата Мъри, ровейки същевременно из чекмеджетата на автоматичното писалище за ролка тиксо. — Онзи с навития вестник казва: „Там ли си, Мориарти?“.

Подхвърля тиксото на Сам.

— А другият отговаря „Да!“ или „Тук съм!“ и после се навежда напред или настрани, за да не го улучат. — Сам донавива вестника като твърда бухалка. — Защото целта е да се ориентираш по звука и да удариш съперника.

— Имаш три опита; пропуснеш ли и трите пъти, оставаш и следващият цели теб — додава Силви, въодушевена от перспективата да се позабавляват във викториански стил. — А ако улучиш, си избираш следващия съперник. Поне ние я играем така.

— Е? — пита Мъри, потупвайки длан с хартиената полицейска палка. — Кой обича екстремните спортове?

Решават Сам да се изправи срещу пришълеца Декстър и — изненада, изненада! — Сам ще е въоръжен с бухалката. Полесражението е големият избелял килим в средата на стаята. Силви разполага Декстър на фронта, застава до него и закрива очите му с голяма бяла кърпа — принцесата оказва благоволение на верния рицар. Той зърва за последно коленичилия срещу него Сам, който, злорадо ухилен иззад превръзката, потупва длан с палката. Декстър усеща непреодолимо желание да победи и да покаже на семейството с кого си има работа.

— Покажи им откъде изгрява слънцето — прошепва Силви.

Горещият й дъх погалва ухото му и той си спомня онзи момент в кухнята, когато ръката му се плъзна между бедрата й. Тя го улавя за лакътя и му помага да коленичи. Противниците застават един срещу друг в тишината като гладиатори върху арена, застлана с персийски килим.

— Играта започва! — обявява Лайънъл като римски император.

— Там ли си Мориарти? — изкикотва се Сам.

— Тук съм! — отговаря Декстър и се привежда назад пъргаво като балерина.

Първият удар го улучва точно под окото и галещото слуха „Пляс!“ отекна в стаята.

— Ох! Олеле! — ахнат зрителите и се заливат от смях.

— Това болеше — обажда се влудяващо Мъри и Декстър усеща горчилката на унижението, но се смее добродушно; със сърдечен, „браво-на-теб“ смях.

— Спипа ме! — признава и разтърква буза, но Сам е надушил кръв и вече пита:

— Там ли си, Мориарти?

— Да.

Преди да успее да мръдне, вторият удар уцелва бедрото му, запраща го на земята и семейството отново избухва в смях, а Сам просъсква тихичко: „даааа“.

— Добър удар, Сами — обажда се майката, горда от момчето си, и Декстър усеща дълбока ненавист към тази проклета глупава игра — налудничав семеен ритуал за взаимно унижение…

— Два от два — злорадства Мъри. — Браво, братле!

„Не казвай «братле», кучи сине“, мисли си Декстър, пламнал от ярост, защото ненавижда да му се надсмиват, камо ли това племе, което очевидно го смята за неудачник, за мамино синче, недостойно да бъде приятел на безценната им Силви.

— Май вече му хванах цаката — подсмихна се той, заложил на чувството за хумор, макар да му се иска да разплеска лицето на Сами с юмруци.

— Готови отново… — казва Мъри пак с онзи гласец.

— … или с тиган, тиган от калена стомана…

— Е, ще бъде три от три според мен…

— … или с ковашки чук, или с боздуган…

— Там ли си, Мориарти? — казва Сам.

— Да! — отвръща Декстър и се сгъва в кръста като нинджа, приведен надолу и надясно.

Третият удар го блъсва нагло по рамото и го поваля назад към масичката за кафе. Краят на бухалката го уцелва толкова безочливо и точно, че той е убеден, че Сам мами. Смъква рязко кърпата, решен да търси справедливост, но вижда Силви, приведена над него, усмихната, усмихната съвсем истински, забравила какво причинява смехът на лицето й.