Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

В миг тя си представя колко приятно ще е усещането да захвърли проклетото нещо в Темза, да проследи как се забива във водата като тухла. Но първо трябва да извади СИМ картата, което някак си ще помрачи символиката, а и драматичните жестове са за филмите и телевизията. Освен това не може да си позволи да купи друг.

Не и сега, когато напуска работа.

— Фил?

— Да се придържаме към господин Годалминг, ако обичаш.

— Добре. Господин Годалминг?

— Да, госпожице Морли?

— Напускам.

Той се засмива с влудяващия си престорен смях. Вижда го като на длан как клати бавно глава.

— Ема, не можеш да напуснеш.

— Мога и го правя. И още нещо, господин Годалминг?

— Да, Ема?

Ругатнята се оформя върху устните й, но тя не успява да я изрече. Произнася безмълвно и с наслада думите, изключва телефона, пуска го в чантата си и зашеметена от въодушевление и страх за бъдещето, продължава на изток по брега на Темза.

— Съжалявам, че не мога да те заведа на обяд, но имам среща с друг клиент…

— Няма проблем, благодаря, Арън.

— Може би следващият път, Декси. Какво има? Звучиш потиснат, приятелю.

— Не, нищо. Просто съм малко разтревожен.

— Защо?

— Е, знаеш. За бъдещето… За кариерата ми. Не го очаквах.

— То винаги е неочаквано, нали? Бъдещето? Затова е и толкова ВЪЛНУВАЩО! Хей! Я чакай! Имам теория за теб, приятелю. Искаш ли да я чуеш?

— Казвай.

— Хората те обичат, Декс, наистина. Проблемът е, че те обичат цинично, иронично, „обичам-да-го-мразя“, нещо такова. Трябва да накараме някого да те заобича искрено …

Сряда, 15 юли 1998

Чичестър, Съсекс

После, без да разбира напълно как се е случило, Декстър открива, че е влюбен, и внезапно животът му потича безметежно.

Силви Коуп. Тя се казва Силви Коуп, красиво име, и попитат ли го как изглежда, той подсвирква и казва: „Страхотно… страхотно… просто удивително!“. Красива е, разбира се, но по-различна от другите — не е вулканичен магнит за момчета като Суки Медоус, нито е манекенски красива като Наоми, Ингрид или Йоланда. Силви излъчва изящна, класическа красота. В предишното си телевизионно амплоа би я нарекъл „аристократична“, дори „съвършено аристократична“. С дълга права светла коса, разделена на път точно по средата, с дребни, чисти черти и бледо сърцевидно лице, тя му напомня жена от картина, чието име не помни, средновековна картина на жена с цветя в косите. Такава е Силви Коуп — жена, на която би й отивало да прегърне еднорог. Висока и стройна, малко аскетична, често доста сериозна, с лице, което не движи много-много, освен да се понамръщи или да прибели очи при поредната му глупост; Силви е съвършена и изисква съвършенство.

Ушите й стърчат съвсем леко и сияят като корали, когато светлината пада откъм гърба й. На същата светлина се забелязва и фин мъх по скулите и по челото й. В други, по-лекомислени времена Декстър би сметнал тези особености — розовите уши, косматото чело — за отблъскващи, но сега тя седи срещу него на масата върху английската морава в разгара на лятото, по небето прелитат лястовички, а свещите хвърлят отблясъци по лицето и, сякаш я е нарисувал онзи художник… художникът със свещите… Декстър я гледа и я намира за напълно хипнотична. Тя му се усмихва и той решава, че моментът е назрял. Тази вечер ще й каже, че я обича. Никога не го е казвал преди, никога трезвен и никога с умисъл. Казвал е „мамка му, колко те обичам“, но това е различно и той усеща, че е време да изрече думите в най-чистата им форма. Планът дотолкова обсебва вниманието му, че за миг изпуска нишката на разговора.

— Та с какво точно се занимаваш, Декстър? — пита майката на Силви откъм далечния край на масата. Хелън Коуп, дребна като птичка и в дискретен бежов кашмир.

Декстър продължава да се взира нямо в Силви, която вдига предупредително вежди.

— Декстър?

— Ммм?

— Мама ти зададе въпрос.

— Съжалявам, отнесъл съм се.

— Той е телевизионен водещ — отговаря Сам, един от братята близнаци на Силви. Деветнайсетгодишен, с гръб на професионален гребец, Сам е едро, самодоволно нацистче. Досущ като брат си Мъри.

— Е или беше ? Още ли си в телевизията? — ухилва се Мъри и те тръсват огледално русите си бретони. Спортисти, с чиста кожа, синеоки, сякаш отгледани в лаборатория.

— Мама не питаше теб, Мъри — срязва го Силви.

— Е, все още съм водещ. Донякъде — казва Декстър и си мисли: „Ще ви спипам, кучи синчета“. И преди са се виждали — Декстър и близнаците. В Лондон. С подсмихване и намигване показваха, че не харесват новия приятел на сестра си и смятат, че тя заслужава нещо по-добро. Семейство Коуп са победители с главна буква и допускат до себе си само победители с главна буква. Декстър е просто хубавец с попреминала слава, позьор без перспектива. На масата се възцарява мълчание. Трябва ли да каже нещо?