Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Е, не мога да гарантирам, че го е прочела докрай или че изобщо го е прочела, но поиска среща с теб, а това е страхотно, Ем, наистина страхотно.

— Оценявам го, Стефани.

— Довери ми се, Ем, написаното е добро. Ако не беше, нямаше да й го дам. Не е в мой интерес да й пробутвам безсмислици.

Беше училищна история, любовна всъщност, за по-големи деца. Действието се развиваше в гимназия в Лийдс. Реалистичният, неподправен сюжет се въртеше около училищна постановка на „Оливър“ и се водеше от името на Джули Крискол — безотговорно момиче с остър език, изпълняващо ролята на Хитреца. Към текста имаше и илюстрации — небрежни скици, карикатури и саркастични балончета с реплики като в дневник на гимназистка.

Беше изпратила двайсет хиляди думи и бе чакала търпеливо, докато получи откази от всички издатели — пълен комплект. „Неподходящо за нас, съжаляваме, че не сме полезни, надяваме се да успеете другаде“, и прочее. Единствено мъглявостта на всичките тези откази й вдъхваше оптимизъм — очевидно не четяха много внимателно ръкописа, отхвърляха го със стандартно писмо. От всичко написано и недописано, това беше първото, което не поиска да смачка, след като го прочете. Знаеше, че е успяла. Очевидно трябваше да прибегне до ходатайство.

Имаше влиятелни познайници от колежа, но се бе зарекла никога да не моли за услуги; да дърпа за ръкава по-преуспелите си връстници беше все едно да иска пари от приятел. Но вече бе напълнила цяла папка с откази и както майка й не спираше да й напомня, не ставаше по-млада. По време на една обедна почивка седна в празна класна стая, пое дълбоко дъх и се обади на Стефани Шоу. Не бяха се чували от три години, но поне се харесваха искрено и след като си побъбриха приятно, тя попита: „Ще прочетеш ли нещо? Аз го написах. Няколко глави и схематично представяне на глупава книжка за тийнейджъри. Става дума за училищен мюзикъл“.

И ето я сега, на истинска среща с издател, с истински издател. Ръцете й треперят от много кафе, призлява й от притеснение и положението й никак не се подобрява от факта, че се бе наложило да се измъкне от училището. Днес се провежда жизненоважно събрание, последното преди ваканцията. Като непослушен ученик тя се събуди тази сутрин, запуши си носа с пръсти, обади се на секретарката и с хриплив глас обясни, че е пипнала грип. В отговор телефонната линия излъчи категорично съмнение. Нямаше да й се размине и кавгата с господин Годалминг. Фил щеше да се разяри.

Сега обаче няма време за безпокойства, понеже са пред ъгловия офис — стъклен куб прескъпо търговско пространство, в който различава застанала гърбом, тънка като тръстика женска фигура, а отвъд нея — стъписваща панорама от катедралата „Свети Павел“ чак до Парламента.

Стефани посочва нисък стол до вратата.

— Почакай тук. После се отбий при мен. Да ми разкажеш как е минало. И помни — не се страхувай…

— Обясниха ли защо? Защо ме уволняват?

— Не.

— Хайде, Арън, кажи ми.

— Е, точният израз беше, точният израз беше, че си малко стил „1989“.

— Олеле. Олеле. Добре. Ясно. Майната им.

— Точно така. И аз това казах.

— Нима?

— Казах им, че ме съм останал много доволен.

— Е, и какво ново на хоризонта?

— Нищо.

— Нищо?

— Има едно предаване… Бой между роботи и някой представя роботите…

— Защо се бият роботите?

— Кой знае? Заложено е в природата им, предполагам. Агресивни роботи.

— Не мисля…

— Добре… Автомобилно шоу в „Хора и мотори“?

— Сателитният канал?

— Сателитните и кабелните телевизии са бъдещето, Декс.

— Ами ефирните?

— Там цари затишие.

— Не и за Суки Медоус, нито за Тоби Мъри. Включа ли телевизора, виждам все проклетия Тоби Мъри.

— Телевизията е мода, Декс. Той е на мода сега. Преди беше ти, сега е негов ред.

— Бях краткотрайна мода?

— Не си краткотрайна мода. Искам да кажа, че всеки преживява възходи и сривове. Смятам, че трябва да обмислиш смяна на посоката. Трябва да променим мнението на хората за теб. Репутацията ти.

— Чакай… чакай… каква репутация?

Ема седи в ниския кожен стол и чакали, чака, наблюдава офиса в действие и позорничко завижда на този корпоративен свят и на елегантните млади професионалисти, които го обитават. Лека ревност, това е. Този офис не се отличава с нищо специално или забележително, но сравнен с гимназията на Кромуел Роуд, определено е футуристичен — пълна противоположност на учителската стая с чаши с кафеникави петна, продрани мебели, начумерени дежурни и всеобща атмосфера на разочарование и недоволство. И разбира се, децата са страхотни, някои от тях — понякога, но сблъсъците напоследък стават по-чести и по-сериозни. За пръв път чува да й казват „Говори ми на шапката“ и намира това отношение за трудно оборимо. Или пък губи нишката, липсва и мотивация, енергия. Положението с директора също никак не я улеснява.