Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Благодаря, Йън.

Лицето му помръква.

— Не беше толкова зле, нали? Животът с мен?

— Беше страхотно. Просто си го изкарвам на теб, това е.

— Искаш ли да ми разкажеш?

— Няма нищо за разказване.

— Тогава?

— Тогава?

Тя се усмихва. Той застава пред вратата, стискал дръжката с една ръка, неспособен да си тръгне.

— Едно последно нещо.

— Да?

— Не излизаш с него, нали? С Декстър. Развил съм параноя.

Тя въздъхва и поклаща глава.

— Йън, кълна се в живота си. Не излизам с Декстър.

— Защото прочетох във вестниците, че се е разделил с приятелката си, и си помислих, че след като скъсахме и той също е свободен…

— Не съм се виждала с Декстър от… божичко… векове.

— Но случвало ли се е нещо? Докато бяхме заедно? Между теб и Декстър? Зад гърба ми? Понеже не мога да понеса мисълта…

— Йън! Нищо не се е случвало между мен и Декстър — казва тя, надявайки се да си тръгне, без да зададе следващия въпрос.

— Но искало ли ти се е?

Да. Понякога. Често.

— Не. Никога. Бяхме просто приятели, това е.

— Добре. Добре. — Той я поглежда и се опитва да се усмихне. — Много ми липсваш, Ем.

— Знам.

Той поставя ръка върху стомаха си.

— Поболях се.

— Ще премине.

— Наистина ли? Защото ми се струва, че полудявам.

— Знам. Но не мога да ти помогна, Йън.

— Винаги би могла… да размислиш.

— Не мога. Няма. Съжалявам.

— Добре. — Той свива рамене и се усмихва със стиснати устни а ла Стан Лоръл. — Все пак трябваше да попитам.

— Предполагам.

— И все още смятам, че си ненадмината.

Тя се усмихва, защото той иска да се усмихне.

— Не, ти си ненадминат, Йън.

— Е, няма да споря! — Той въздъхва безпомощно и се пресяга към вратата. — Добре. Предай поздрави на госпожа Морли. Доскоро.

— Доскоро.

— Чао.

— Чао.

Той се обръща, отваря рязко вратата и отскача назад все едно го е блъснала по лицето. Ема се засмива дежурно, Йън поема дълбоко дъх и си тръгва. Тя остава на пода още минута, после става бързо и с възобновена решимост грабва ключовете си и излиза.

Посреща я кварталната шумотевица в лятната вечер — викове и крясъци, отекващи по стените на сградите. Прекосява предния двор. Къде са купищата ексцентрични приятели, които да й протегнат ръка в трудния момент? Не трябваше ли да седи сега на меко канапе с шестима-седмина остроумни столичани? Нали това е градският живот? Но те или живеят на два часа път оттук, или са със семействата и любовниците си и слава Богу, вместо тях наблизо има магазин с потискащ, обезкуражаващ надпис: „ЗАКЪДЕ БЕЗ ПИТИЕ“.

Хлапета със заплашителен вид обикалят край входа, но тя се чувства безстрашна и си пробива път през множеството с поглед, вперен право напред. Избира възможно най-безобидната бутилка вино и се нарежда на опашката. По лицето на мъжа пред нея е татуирана паяжина и докато го чака да отброи достатъчно жълти монети за два литра силен сайдер, тя забелязва шампанското, заключено в стъклена витрина. Прашно е — като реликва от невъобразимо луксозно минало.

— И това шампанско, моля — казва.

Касиерът я поглежда подозрително, но тя му показва банкнотите, които стиска здраво в ръка.

— Празник, а?

— Точно така. Голям празник. — После я озарява идея: — И пакет „Марлборо“.

Излиза от магазина, попеела прозрачното найлоново пликче с бутилките, блъскащи се в крака й, и трескаво пъхва в устата си цигара, сякаш взема противоотрова. В същия миг чува глас.

— Госпожице Морли?

Озърта се гузно.

— Госпожице Морли? Тук съм!

Размахала дълги крака, към нея върви Соня Ричардс — протежето й, нейният проект. Кльощавото попрегърбено момиче, което изигра ролята на Хитреца, се е променило и сега е ослепително — високо, с пригладена назад коса, самоуверено. Ема се вижда ясно през погледа на Соня Ричардс — привела рамене, със зачервени очи, захапала цигара, на прага на „ЗАКЪДЕ БЕЗ ПИТИЕ“. Образец за подражание, вдъхновяваща фигура. Скрива нелепо запалената цигара зад гърба си.

— Как сте, госпожице?

Сега Соня изглежда малко неспокойна, озърта се наляво и надясно, сякаш съжалява за срещата.

— Страхотно! Страхотно? А ти, Соня?

— Добре съм, госпожице.

— Как е в колежа? Всичко наред ли е?

— Да, много добре.

— Само шестици, нали?

Соня поглежда крадешком към найлоновия плик с подрънкващи бутилки и към дима, виеш се зад гърба на Ема.

— Догодина и университет?

— Нотингам, надявам се. Ако се представя добре на изпитите.

— Ще се представиш. Сигурна съм.