Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Мамка му! Не е смешно, Ема.

Ема оставя празната чаша върху плота и издишва бавно.

— Знам, че не е. Положението по никакъв начин не би могло да се определи като „смешно“. — Тя се обръща и го поглежда. — Казах ти, Йън, не излизам с никого. Не съм влюбена в никого и не искам да бъда. Искам просто да ме оставят на мира…

— Имам теория! — гордо обявява той.

— Каква теория?

— Знам кой е.

— Кажи ми тогава. Шерлок? — въздъхва тя.

— Декстър! — победоносно възкликва той.

— О, божичко…

Тя пресушава чашата.

— Прав съм, нали?

Тя се засмива горчиво.

— Божичко, де да беше…

— Какво означава това?

— Нищо. Йън, както добре знаеш, не съм разговаряла с Декстър от месеци…

— Така твърдиш!

— Държиш се нелепо, Йън. Какво си мислиш? Че сме били тайни любовници?

— Така сочат доказателствата.

— Доказателства? Какви доказателства?

И за пръв път Йън придобива гузно изражение.

— Бележниците ти.

Секундите текат. Тя отмества чашата си встрани, и не се изкуши да я хвърли.

— Чел си бележниците ми?

— Надникнах. Веднъж-дваж. През годините.

— Кучи син!

— Поемките, вълшебните дни в Гърция, копнежът, страстта…

— Как смееш! Как смееш да си пъхаш носа!

— Та ти не ги криеше! Какво очакваш!

— Очаквах, че мога да ти имам доверие, и очаквах да проявиш достойнство…

— Както и да е… не ми трябваше да ги чета, беше си очевидно, че между вас…

— Търпението ми се изчерпа, Йън! Месец след месец хленчиш, разхождаш се с унила физиономия и обикаляш като бито куче. Ако още веднъж се появиш изневиделица и започнеш да ровиш из чекмеджетата ми, кълна се, ще извикам проклетата полиция!

— Добре! Хайде! Обади се! — Той пристъпва към нея, а разперените му длани запълват тясната стая. — Този апартамент е и мой, забрави ли?

— Нима? Как така? Нито веднъж не си плащал ипотеката! Аз я плащах! Нищичко не си направил. Само се оплакваше.

— Не е вярно.

— И си харчеше парите за глупави видеокасети и полуфабрикати…

— Помагах. Когато можех…

— Е, крайно недостатъчно! Божичко, мразя този апартамент, мразя живота си тук. Ако не се изнеса, ще полудея.

— Но това беше домът ни! — възразява отчаяно той.

— Не бях щастлива, Йън, нито за секунда. Не разбираш ли? Аз просто… попаднах тук. Ти също. Сигурно го усещаш.

За пръв път я вижда такава, за пръв път я чува да говори така. Стъписан, ококорил очи като уплашено дете, той тръгва несигурно към нея.

— Успокой се! — Улавя я за ръката. — Недей така…

— Махни се от мен, Йън! Не се шегувам! Просто се махни!

Крещят си и тя си мисли: „За бога, като онези смахнати съпрузи сме, които огласят блоковете нощем“. Някъде някой се пита дали да се обади в полицията. Как стигнаха дотук?

— Махай се! — вика тя, а той се опитва отчаяно да я прегърне. — Върни ми ключовете и изчезвай! Не искам да те виждам повече!

И после, съвсем ненадейно, те се разплакват и се стоварват на пода в тесния коридор на апартамента, който купиха, изпълнени с толкова надежди. Ръката на Йън покрива лицето му и той се мъчи да си поеме дъх и да проговори.

— Не издържам… Защо ми се случва всичко това… Какъв ад! В ада съм, Ем!

— Знам. Съжалявам.

Тя го прегръща през рамо.

— Защо не можеш да ме заобичаш? Да се влюбиш в мен? Влюби се за малко, нали? В началото.

— Разбира се.

— Не може ли да се повтори?

— О, Йън… Опитвах се. Не мога. Съжалявам, ужасно съжалявам.

След известно време те лежат един до друг върху на същото място, сякаш са залепени. Главата й е върху рамото му, ръката — върху гърдите му. Усеща мириса му, топлия, уютен аромат на тялото му, с който е свикнала. Накрая той казва:

— Трябва да тръгвам.

— Трябва.

Извърнал зачервеното си, подпухнало лице, Йън сяда и кимва към листовете, бележниците и снимките, разхвърляни по пода на спалнята.

— Знаеш ли кое ме натъжава?

— Кое?

— Че нямаме повече снимки. Ние двамата имам предвид. Има хиляди с теб и Декстър и почти никакви с мен и теб. Не отскоро поне. Все едно сме се отказали да се снимаме.

— Нямахме приличен фотоапарат — отвръща несигурно тя, но той решава да не спори.

— Съжалявам, че… тършувах из вещите ти. Напълно неприемлива постъпка.

— Няма нищо. Просто недей повече.

— Някои разкази са много добри, между другото.

— Благодаря. Макар да не бяха предназначени за читатели.

— Какъв е смисълът? Някой ден ще ги покажеш някому. Ще ги публикуваш.

— Може би. Някой ден.

— Не стиховете. Не им показвай стиховете, а разказите. Те са хубави. Пишеш добре. Умна си.