Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Благодарение на вас — казва Соня, но не особено убедено.

Настава тишина. Ема отчаяно вдига бутилките с едната ръка, а пакета цигари — с другата — и ги разклаща.

— СЕДМИЧЕН ПАЗАР! — казва.

Соня изглежда смутена.

— Е. Аз трябва да тръгвам.

— Радвам се, че те видях, Соня. И успех! Искрено ти го желая.

Но Соня вече се отдалечава, без да се обръща назад, и Ема — учителката от типа „carpe diem“ — я проследява как изчезва от погледа й.

По-късно през нощта се случва нещо странно. В просъница, легнала на канапето пред включения телевизор, я събужда гласът на Декстър Мейхю. Не разбира какво точно й казва — нещо за единични стрелци, за варианти с няколко играчи и за нонстоп екшън. Объркана и разтревожена тя се насилва да отвори очи и той застава точно пред нея.

Ема се изправя нестабилно и се усмихва. И преди е гледала програмата. „Геймър“ е късно телевизионно предаване за горещи новини и мнения за най-популярните компютърни игри. Декорът е осветена в червено пещера от полиестерни камъни, сякаш компютърните игри са своето рода чистилище, в което хлапета с пепеляви лица седят прегърбени пред огромен екран, а Декстър Мейхю ги окуражава да натискат бутоните и да стрелят по-бързо, по-бързо, още по-бързо.

Така наречените турнири се редуват със сериозни анализи — Декстър и жена с оранжева коса обсъждат новите игри на пазара. Навярно заради миниатюрния телевизор на Ема, но той й се струва понапълнял, със сивкава кожа. Нищо чудно да е заради миниатюрния екран, но нещо се губи. Самонадеяният мъж от спомените й е изчезнал. Говори за „Дюн I“ и изглежда несигурен, дори малко смутен. Въпреки това я залива вълна от обич към Декстър Мейхю. От осем години всеки ден, всеки ден мисли за него. Липсва й и иска да си го върне. „Искам най-добрия си приятел — мисли си тя, — защото без него нищо не е добро и нищо не е както трябва. Ще му се обадя“, казва си и заспива.

Утре. Още сутринта. Ще му се обадя.

Вторник, 15 юли 1997

Сохо и Саут Банк

— Е, лошата новина е, че наистина свалят „Геймър“ от програмата.

— Нима? Наистина?

— Да.

— Добре. Ясно. Добре. Обясниха ли защо?

— Не, Декси, просто не смятат, че нощната аудитория се е запалила особено по пикантната романтика на компютърните игри. Мислят, че не са улучили подходящите съставки, и прекратяват програмата.

— Разбирам.

— И започват наново с друг водещ.

— И друго име?

— Не, името остава.

— Аха. Значи програмата ще е същата.

— С много съществени промени.

— Но продължава да се нарича „Геймър“?

— Да.

— Същото студио, същият формат и така нататък?

— Горе-долу.

— Но с друг водещ.

— Да. Друг водещ.

— Кой?

— Не знам. Но няма да си ти.

— Не ти ли казаха кой?

— Казаха „по-млад“. Някой по-млад, търсят младеж. Това е.

— С други думи… съм уволнен?

— Е, предполагам, че може да се тълкува и другояче, просто са решили да сменят посоката. Да се отдалечат от теб.

— Добре. Ясно. А каква е добрата новина?

— Моля?

— Нали каза „лошата новина е, че свалят «Геймър» от програмата“. Каква е добрата новина?

— Това е всичко. Нямам други новини.

Точно в същия момент, на по-малко от две мили от другата страна на Темза, Ема Морли стои в издигащия се асансьор със старата си приятелка Стефани Шоу.

— Ще се повторя, но не забравяй — главното е да не се уплашиш.

— Защо да се плаша?

— Тя е легенда, Ем, в издателската сфера. Прочута е.

— Прочута? С какво?

— Че… че е забележителна личност. — Макар да са сами в асансьора, Стефани Шоу снишава глас до едва доловим шепот. — Прекрасен редактор е, просто е малко… ексцентрична.

Изкачват останалите двайсет етажа в мълчание. Стефани Шоу изглежда елегантна и дребничка в колосана бяла блуза — не, не блуза, шемизета — плътно прилепналата черна пола и спретнат кок. Цяла вечност я дели от навъсеното готическо създание, което на лекциите седеше до нея, и Ема с изненада установява, че изпитва боязън от старите си познайница, от деловото й, сериозно изражение. Стефани Шоу сигурно бе уволнявала колеги. Сигурно нарежа например: „фотокопирай ми го, моля!“. Ако Ема кажеше нещо подобно в училището, щяха да й се изсмеят в лицето. Тя стои в асансьора, кръстосала ръце, и внезапно я напушва смях. Все едно играят на „Офиси“.

Вратите се отварят на трийсетия етаж — обширно пространство без преградни стени, с високи матови прозорци и изглед към Темза и Ламбърт. Когато пристигна в Лондон, Ема започна да пише оптимистични импровизирани писма до издатели. Представяше си как побелели секретарки с очила като полумесеци отварят пликовете с ножове за хартия от слонова кост в претрупани с овехтели мебели стари имения. Но тук атмосферата е модерна, светла и младежка, истински образец на съвременно работно място. Вдъхват и увереност само купчините книги, осеяли пода и масите, огромни надвиснали кули от книги, на пръв поглед разхвърляни съвсем безразборно. Стефани крачи напред, Ема я следва и над стените от книги надзъртат лица и оглеждат новодошлата, която се опитва да си свали сакото в движение.