Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

Чува шумолене в спалнята. Оставя си чантата и пристъпва тихо към вратата.

Съдържанието на скрина й е разпиляно по пода — писма, банкови разписки, овехтели хартиени албуми със снимки и негативи. Застава безмълвно и незабележимо на прага и се взира в Йън, който рови из дъното на чекмеджето и сумти от напрежение. Носи разкопчан суичър, анцуг и неизгладена блуза — облекло, подбрано старателно да излъчва максимален емоционален смут и да предизвиква чувство за вина.

— Какво правиш, Йън?

Той се сепва, но само за миг, след което я поглежда високомерно като благороден крадец.

— Закъсня — укорява я.

— Какво те засяга?

— Просто съм любопитен къде си била.

— Имах репетиции, Йън. Мисля, че се разбрахме да не се появяваш без предупреждение.

— Защото си довела някого?

— Йън, изобщо не съм в настроение за… — Тя си съблича сакото. — Ако търсиш дневник или нещо такова, губиш си времето. От години не пиша дневник.

— Всъщност просто си прибирам вещите. Моите вещи. Лично мои.

— Взе си всичко.

— Паспортът ми. Няма го.

— Е, веднага ще те ориентирам, че не е в чекмеджето с бельото ми.

Той импровизира, разбира се. Тя знае, че паспортът е у него; иска просто да претършува апартамента, за да й покаже колко зле се чувства.

— Защо ти е паспортът? Ще пътуваш ли някъде? Ще емигрираш?

— О, това ще ти хареса, нали? — озъбва се той.

— Е, не бих възразила — отговаря тя, прекрачва бъркотията и сяда на леглото.

Той подхваща с гангстерски глас:

— Е, лоша работа, скъпа, ’щото никъде няма да ходя.

Като отхвърлен любовник Йън открива в себе си дозиран плам и агресия, липсвали досега в комедийните му скечове, и тази вечер определено е замислил забележително представление.

— И без това не бих могъл да си го позволя.

Приисква й се да го освирка.

— Значи не участваш в много програми?

— А ти как смяташ, слънчице? — отвръща той и разперва длани, сочейки наболата си брада, неизмитата коса, бледото повяхнало лице, изражението „виж-докъде-ме-докара“. Йън превръща в спектакъл самосъжалението, моноспектакъл на самотния неудачник, старателно усъвършенстван вече шест месеца, и поне тази вечер Ема няма време за него.

— Откъде се появи това обръщение, Йън? „Слънчице“? Не съм убедена, че ми харесва.

Той продължава да търси и промърморва нещо в чекмеджето: „майната ти, Ем“, вероятно. Върху тоалетната масичка има отворена кутия със силна евтина бира. Пиянство — е, това вече е добра идея. В същия миг Ема решава да се напие възможно най-бързо. Защо не? На другите явно им помага. Въодушевена от плана, тя се запътва към кухнята да го приведе в действие.

Той тръгва след нея.

— Е, къде беше?

— Казах ти. В училището. На репетиция.

— Какво репетирахте?

— „Бъгси Малоун“. Много е смешно. Защо? Билета ли искаш?

— Не, благодаря.

— Ще има халосни патрони.

— Мислех, че си с някого.

— О, моля те… пак старата песен…

Тя отваря хладилника. Има половин бутилка вино, но в подобни случаи помага само твърд алкохол.

— Йън, защо си се вманиачил, че съм с някого? Не можеш ли просто да приемеш, че не бяхме подходящи един за друг?

Със звучно хлопване тя дръпва вратичката на фризера. По пода се разпилява лед.

— Но ние сме подходящи едни за друг!

— Е, добре тогава, щом смяташ така, да заживеем пак заедно! — Зад стар пакет палачинки с говежди пълнеж открива бутилка водка. — Да! — Плъзва палачинките към Йън. — Ето! Тези са твои! Преотстъпвам ти ги доброволно. — Блъсва вратата на хладилника и се пресяга за чаша. — И между другото, дори да бях с някого, Йън? Какво от това? Разделихме се, забрави ли?

— Да, да, май си спомням. И кой е той?

Тя отсипва щедро от бутилката.

— Кой той?

— Новият ти приятел? Хайде, кажи ми. Няма проблем — подсмихва се Йън. — Все пак сме приятели , нали?

Ема надига чашата, после се привежда облакътена на плота, притиснала с длани очите си, докато ледената течност се спуска надолу по гърлото й. Минава минута.

— Господин Годалминг. Директорът. Аферата ни продължава вече девет месеца, на приливи и отливи, но според мен на първо място е сексът. Честно казано, положението е малко унизително и за двамата. Срамувам се и се чувствам тъжна. Но както винаги си напомням, поне няма замесени деца. Е? — Говори в чашата. — Вече знаеш.

В стаята е тихо. След малко…

— Поднасяш ме.

— Погледни през прозореца, сам ще се увериш. Чака в колата. Тъмносиня „Сиера“…

Той изсумтява недоверчиво.