Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Орангутанчо?

— Другият ти прякор.

— Кой го е измислил?

— Децата.

— Орангутанчо?

— Не знаеше ли?

— Не!

— Олеле, съжалявам.

Той се сгромолясва отново върху пода, мрачен и наскърбен.

— Не мога да повярвам, че ме наричат Орангутанчо.

— Само на шега — утешително вмята тя. — Обичливо.

— Не звучи много обичливо. — Той потърква брадичка, сякаш успокоява домашен любимец. — Защото тестостеронът ми е в повечко, затова.

Думата „тестостерон“ го възбужда отново, той придърпва Ема и пак я целува. Има вкус на служебно кафе и на бялото вино, което държи в шкафа с документите.

— Ще се изрина — казва тя.

— Е, и?

— Хората ще разберат.

— Всички са се прибрали.

Ръката му е върху бедрото й, когато телефонът иззвънява и той се сгърчва като зашлевен. Изправя се нестабилно.

— Не вдигай! — простенва Ема.

— Не бива!

Той си навлича панталоните, сякаш да разговаря с Фиона гол от кръста надолу е твърде непоносимо предателство, все едно се страхува някак си гласът му да не прозвучи голокрако.

— Привет! Здравей, скъпа! Да, знам! Тъкмо излизам…

Обсъждат домашни теми — паста или яхния, телевизия или видео — и Ема се отвлича от съпружеския живот на любовника си, придърпвайки смачканото си бельо изпод бюрото, където се валя сред кламери и капачки от химикалки. Облича се и застава до прозореца. Щорите са прашни, навън струйка розова светлина огрява крилото по природни науки и внезапно на Ема й се приисква да бъде в парк, или на брега на морето или на някой площад в европейски град, където и да е, само не тук, в служебен кабинет с женен мъж. Как става така, че един ден се събуждаш трийсетгодишна и нечия държанка? Думата е отблъскваща, раболепна и тя би желала изобщо да я изтрие от ума си, но друга не й хрумва. Тя е държанка на шефа и единственото успокоително обстоятелство е, че той няма деца.

Аферата — друга ужасна дума — започна предишния септември след катастрофалната екскурзия в Корфу и годежния пръстен в купата с калмари.

— Смятам, че искаме различни неща — беше най-доброто, което успя да измисли, и останалата част от дългите предълги две седмици мина в мъгла от слънчево прегаряне, мусене, самосъжаление и безпокойства дали бижутерите ще си вземат обратно пръстена. Нямаше по-тъжно нещо насита света този нежелан годежен пръстен. Той си стоеше в куфара в хотелската стая и излъчваше скръб като радиация.

Тя се върна от екскурзията кафява и нещастна. Майка й, която бе уведомена за предложението, която всъщност си беше купила рокля за сватбата, се гневеше и се вайкаше седмици наред, докато Ема не започна да се съмнява дали е постъпила правилно. Но да приеме й се струваше пораженческо, а от романите знаеше, че никога не бива да се жениш от мекушавост.

Аферата разреши проблема. По време на рутинна среща тя избухна в сълзи в кабинета на Фил, а той заобиколи бюрото, прегърна я и притисна устни към косата й, сякаш казваше: „Най-после“. След работа я заведе в кръчма, където бе чувал, че може да се пийне и хапне добре. Поръчаха си стейк и салата с козе сирене и когато коленете им се допряха под голямата дървена маса, тя си изля душата. След втората бутилка вино останалото беше въпрос на формалност; прегръдката, превърнала се в целувка в таксито към вкъщи, кафявият служебен плик в пощенската й кутия ( за снощи — непрекъснато мисля за теб, чувствам се така от цяла вечност, трябва да поговорим, кога ще поговорим?).

Ема черпеше всичките си познания за изневярата от телевизионните сериали от 70-те. Свързваше я с „Чинцано“, с партита и с изискани сирена и вина, смяташе я за специалитет на хората на средна възраст, предимно от средната класа; голф, яхти, изневери. Сега, действително въвлечена в афера — с целия й арсенал от тайни погледи, улавяне за ръка под масата, ласки в килера за канцеларски материали — тя с изненада установи колко познато й изглежда всичко и колко могъщо чувство е похотта, когато е съчетана с угризения и себеомраза.

Една вечер, след секс сред декорите за коледната й постановка на „Мерзост“, той тържествено й подаде кутийка в подаръчна опаковка.

— Мобилен телефон!

— В случай че ми се прииска да ти чуя гласа.

Седнала върху Омерзената светкавица, тя се взря в кутийката и въздъхна.

— Е, все някога трябваше да се случи.

— Какво има? Не ти ли харесва?

— Не, страхотно е — усмихна се тя при спомена. — Просто изгубих един облог, това е.

Понякога, когато се разхождаха и разговаряха през някоя ведра есенна вечер из най-безлюдните кътчета в парка или допрели бедра, се кикотеха на училищния коледен концерт, подпийнали от евтиното вино — понякога тя си мислеше, че е влюбена във Филип Годалминг. Той беше добър, принципен, пламенен учител, макар и малко помпозен. Имаше хубави очи, беше забавен. За пръв път в живота си тя беше обект на почти маниакално сексуално влечение. На четирийсет и четири той, разбира се, беше поостарял и тялото му напомняше меко тесто, но пък беше съвестен и страстен любовник, понякога твърде страстен за вкуса й. Гледаше я в очите, говореше. Беше й трудно да повярва, че мъжът, който призовава към благотворителност в съвещателната зала, използва такъв език. Понякога й се приискваше да се отдръпне и да му каже: „Господин Годалминг, не ругайте!“.