Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Не! Върни се на масата и ми обясни!

Но тя се запрепъва нагоре и профуча през летящите врати. Блъсна ги силно зад гърба си и металният ръб го удари по коляното. Той закуцука след нея.

— Глупава работа… И двамата сме пийнали… Това е.

— Не, ти си пиян! Ти си винаги пиян или не си на себе си заради нещо си всеки път, когато се срещаме. Съзнаваш ли, че не съм те виждала трезвен — буквално — от колко? От три години? Забравих как изглеждаш, когато не си пил. Мислиш само за себе си, за новите си приятелчета или тичаш до тоалетните през десет минути. Не знам дали си пипнал дизентерия или прекаляваш с коката, но все едно — адски грубо е и най-вече отегчително. Дори когато си говорим, непрекъснато гледаш над рамото ми, да не би да изскочи по-добра възможност…

— Не е вярно!

— Вярно е, Декстър! Е, майната ти! Ти си телевизионен водещ, Декс. Не си изобретил пеницилина. Работиш в телевизия, при това долнопробна телевизия. Е, стига! Писна ми!

Крачеха през множеството на Уордър Стрийт в помръкващия летен ден.

— Да отидем някъде да го обсъдим.

— Не искам нищо да обсъждам, искам да се прибера у дома.

— Ема, моля те?

— Остави ме на мира, Декстър.

— Държиш се истерично. Ела тук…

Той я улови отново за ръката и се опита — колко идиотски — да я прегърне. Тя го отблъсна, но той не я пусна. Хората ги зяпаха — поредната двойка кавгаджии в Сохо в съботната вечер — и Ема най-сетне отстъпи и му позволи да я издърпа в страничната уличка.

Мълчаха. Декстър се отдръпна настрани и я погледна. Тя стоеше с гръб към него и бършеше очи с длан. Внезапно го заля гореща вълна от срам.

Накрая Ема проговори тихо, с лице към стената.

— Защо си такъв, Декстър?

— Какъв?

— Знаеш какъв.

— Аз съм си аз!

Тя се обърна към него.

— Не, не си. Знам какъв си и това не си ти. Сега си ужасен. Противен си, Декстър. Искам да кажа… винаги си бил малко противен от време на време, малко самовлюбен, но беше и забавен, и мил понякога. Интересуваше се и от другите, не само от себе си. Сега нямаш мярка… с алкохола, с дрогата…

— Просто се забавлявам!

Тя изсумтя веднъж и го погледна с очи, обрамчени от размазани черни петна.

— И понякога избухвам, това е. Ако не ме кореше през цялото време…

— Укорявам ли те? Не мисля. Старая се да не го правя. Просто… — тя млъкна и поклати глава. — Знам, че преживя много през последните години. Опитвах се да проявявам разбиране… заради майка ти… Но…

— Да?

— Не смятам, че си човекът, когото познавах. Вече не си ми приятел. Това е.

Той не можа да измисли отговор и те постояха смълчани, докато накрая Ема протегна длан, улови го за пръстите и ги притисна.

— Може би… може би… това е всичко — каза. — Няма смисъл да продължаваме.

— Няма смисъл? Кое няма смисъл?

— Ние. Ти и аз. Приятелството ни. Исках да поговоря с теб, Декс. За Йън и за мен. Ако ми беше приятел, щях да ти разкажа, но не мога, а щом не мога да споделям с теб, е, какъв е смисълът? От нас?

— Не разбирам…

— Ти самият твърдеше, че хората се променят, не бива да го приемаме сантиментално. Продължават напред, срещат други хора.

— Да, но нямах предвид нас…

— Защо?

— Защото ние… сме си ние. Декс и Ем. Нали?

Ема сви рамене.

— Може би сме се раздалечили.

Той помълча малко, после проговори:

— Ти ли си се отдалечила от мен или аз от теб?

Тя избърса нос с опакото на дланта си.

— Мисля, че ти ме смяташ за… досадна. Мислиш, че ти развалям стила . Вече не съм ти интересна.

— Ем, не те смятам за досадна.

— Нито пък аз! Нито пък аз! Смятам, че съм прекрасна, стига да можеш да го забележиш. Смятам, че някога го забелязваше! Но щом не е така и щом ме приемаш за даденост, добре… Аз просто не искам повече да търпя да се отнасяш така с мен.

— Как се отнасям?

Тя въздъхна и помълча. После отговори:

— Сякаш винаги искаш да си другаде, с другиго.

Понечи да отрече, но Цигареното момиче чакаше в ресторанта, пъхнало номера на телефона му в жартиерата си. По-късно щеше да се пита какво би могъл да каже. Да се пошегува например? Но сега не му хрумваше нищо и Ема пусна ръката му.

— Е, това е — каза тя. — Върви на партито си. Отърва се от мен. Свободен си.

Декстър се опита да се засмее колебливо.

— Звучиш, сякаш скъсваш с мен!

Тя се усмихна тъжно.

— Така е. В известен смисъл. Ти не си някогашният Декстър. А аз много, наистина много го харесвах. Искам да се завърне, но междувременно, съжалявам, но недей да ми се обаждаш повече.

Тя се обърна и леко нестабилно тръгна по страничната уличка към Лестър Скуеър.