Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— За ресторанти?

— За коктейл барове. Седмична рубрика, озаглавена „Пред бара“, нещо като светска колонка.

— И ще и пишеш лично?

— Разбира се! — отвърна той, макар да го увериха, че рубриката ще бъде старателно редактирана.

— Че каква им е философията на коктейлите?

— Ще останеш изненадана. Коктейлите са много модерни. Излъчват ретро блясък. Всъщност… — Той опря уста в празната чаша. — Аз самият съм нещо като миксолог.

— Сексолог?

— Миксолог.

— Съжалявам, стори ми се, че чух „сексолог“.

— Попитай ме как се прави коктейл… какъвто си избереш.

Тя опря показалец на брадичката си.

— Добре… хмм… светло пиво!

— Сериозно, Ем. Изисква истинско умение.

— Кое?

— Миксологията. Организират специални курсове.

— Защо не се дипломира в тази област тогава?

— Определено щеше да е по-полезно, по дяволите!

Забележката прозвуча толкова войнствено и горчиво, че Ема трепна видимо. Декстър сякаш също се стъписа леко и скри лице зад менюто с вината.

— Какво предпочиташ — чернено или бяло? Аз ще си поръчам още едно мартини, после ще започнем с хубаво розово „Мускаде“ със стридите и накрая ще минем, да речем, на „Марго“. Как ти се струва?

Той поръча и пак се запъти към тоалетните, понесъл второто си мартини, което на Ема й се стори малко необичайно и смътно обезпокоително. Минутите се разтегнаха. Тя прочете етикета на виното, препречете го, взря се невиждащо в пространството и се почуди кога ли той се беше превърнал в такъв изпечен… миксолог! И защо тя е толкова рязка, подла и мрачна? Всъщност не я интересуваше как е облечено Цигареното момиче, не толкова, защо тогава се държеше пуритански и осъдително? Зарече се да се отпусне и да се забавлява. Това беше Декстър все пак, най-добрият й приятел, когото искрено обича. Нали?

В най-удивителната лондонска тоалетна, Декстър се протегна към казанчето и си помисли почти същото. Обичаше Ема Морли, предполагаше, че я обича, но все повече го отблъскваха морализаторският й тон, класовата й докачливост, анахронизмът й. Изглеждаше като… като държавна чиновничка. Съвсем нелепо на място, аранжирано като свърталище на тайни агенти. След мрачния идеологически Гулаг на образователната система от средата на 80-те, чувството за вина и болшевишката политика, най-сетне му беше позволено да се позабавлява, а нима е престъпно да пийнеш коктейл, да изпушиш цигара, да пофлиртуваш със симпатично момиче?

И шегите; защо винаги се заяждаше с него, припомняше му несполуките. Той не ги беше забравил. Всички язвителни забележки за излишния „шик“, за възширокия й ханш, за ортопедичните обувки с високи токчета… безкрайно… бездънно самоунижение. „Пази Боже от комедианти — помисли си той, — с техните иронични подмятания, с остроумните им забележки, несигурността и себеомразата им“. Толкова ли е трудно да бъде изискана, благосклонна и самоуверена, вместо през цялото време да се държи като раздразнителна второстепенна актриса?

И класа! Къде е класата? Води я в елегантен ресторант за своя сметка и тя надява работническата униформа. Суетата и самомнението, стаени в ролята на герой на отруденото съсловие, го подлудяваха. Защо продължава да натяква, че е учила в общинска гимназия, никога не е прекарвала ваканции в чужбина, никога не е вкусвала стрида? Вече е почти на трийсет, всичко това е далечно минало, време е да поеме отговорност за живота си. Подаде лира на нигериеца, който му връчи хавлията за ръце, върна се в ресторанта, видя как Ема върти разсеяно приборите в погребалната си рокли и отново го обзе раздразнение. В бара вляво видя Цигареното момиче. Тя беше сама и също го забеляза, усмихна му се и той предприе обиколна маневра.

— Пакет „Марлборо Лайтс“, моля.

— Пак ли? — засмя се тя и го докосна по китката.

— Какво да кажа? Аз съм като досаден пудел.

Тя се засмя отново и той си я представи в сепарето до него и как ръката му гали под масата бедрото й над жартиерите. Пресегна се да извади портфейла.

— Всъщност по-късно вечерта ще ходя на парти у старо приятелче от колежа… — „Старо приятелче, добре прозвуча“, помисли си — … и не искам да остана без цигари.

Стисна между показалеца и средния си пръст спретнато сгънатата по дължина банкнота от пет лири и й я подаде.

— Задръж рестото.

Тя се усмихна и той забеляза дребно петънце рубинено червило върху белия й преден зъб. Прииска му се неудържимо да я улови за брадичката и да го изтрие с палец.

— Имаш червило…