Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

Достатъчно. Тази нощ трябваше да бъде по-специална, празнична. Ема излезе от ваната, изми и си почисти зъбите с конец, докато венците я заболяха, намаза се обилно с освежителен лосион „Горски цвят“, претършува оскъдния си гардероб за дреха, с която няма да изглежда като госпожица Морли, учителка по английски, за срещата с известния си приятел. Спря се на възтесни обувки и къса черна коктейлна рокля, която беше купила пияна от „Карън Милън“.

Погледна си часовника и пусна телевизора, за да запълни времето. В повсеместно търсене на „Най-талантливия домашен любимец“, Суки Медоус се намираше на скарбърското крайбрежие и представяше на зрителите куче, което бие барабани. Застанало пред миниатюрно дайре, кучето размахаше палки, залепени с тиксо за лапите му. Вместо да се смути от гледката, Суки Медоус се смееше, бърбореше и се вълнуваше и за миг на Ема й се прииска да се обади на Декстър, да измисли някакво извинение и да се върне в леглото. Защото, наистина, нима имаше смисъл?

Не заради жизнерадостната приятелка. Всъщност напоследък Ем и Декс не се разбираха особено добре. Той често отменяше срещите им в последната минута, а когато се виждаха, изглеждаше разсеян, неспокоен. Разговаряха със странни, сподавени гласове и бяха изгубили умението да се разсмиват; вместо това си разменяха злостни, хапливи реплики. Приятелството им заприличваше на увяхнал букет, който тя продължаваше да полива на инат. Защо да не го остави да умре? Нереалистично беше да очаква приятелствата да траят вечно. А и имаше много други приятели — старата задруга от колежа, бившите съученици и Йън, разбира се. Но на кого би могла да се довери за Йън? Не на Декс, вече не. Кучето размахваше палките, Суки Медоус се заливаше от смях и Ема изключи телевизора.

Застана пред огледалото в коридора. Надяваше се да излъчва дискретна изисканост, но се чувстваше недодялана. Напоследък поглъщаше невъобразимо количество пеперони и резултатът беше видим — малко кръгло шкембенце. Ако беше тук, Йън щеше да й каже, че е красива, но тя забелязваше само издутия под черната коприна корем. Закри го с ръка, затвори входната врата и пое на дългото пътешествие от бившия общински апартамент на Е17 Фрит Стрийт.

— ПРИВЕЕЕТ!

В горещата лятна нощ на Фрит Стрийт той разговаряше по телефона със Суки.

— ВИДЯ ЛИ ГО?

— Кое?

— КУЧЕТО БАРАБАНИСТ! БЕШЕ УДИВИТЕЛНО!

Декстър стоеше пред „Бар Италия“, изтънчен и матовочерен в риза и костюм и с филцова шапка, килната към темето. Отдръпна телефона на педя от ухото си. Имаше чувството, че дори да затвори, пак ще я чува.

— … С МАЛКИ ПАЛКИ В МАЛКИТЕ МУ ЛАПИ!

— Беше невероятно — каза той, макар всъщност да не бе събрал сили да гледа предаването.

Завистта не беше утешително чувство за Декстър, но той дочуваше слуховете — че Суки е истинският талант, че тя го изстрелва нагоре — но се успокояваше с идеята, че популярността на Суки и високата й заплата са нещо като артистичен компромис: Най-талантливият домашен любимец? Не би се продал така за нищо на света. Дори да го молят.

— ДЕВЕТ МИЛИОНА ЗРИТЕЛИ ТАЗИ СЕДМИЦА ДЕСЕТ ДОРИ…

— Суки, нека ти припомня едно свойство на телефона. Не се налага да крещиш в него. Телефонът върши тази работа вместо теб…

Тя изсумтя обидено и прекъсна връзката. На отсрещния тротоар Ема спря и видя как Декстър изруга телефона в ръката си. Все още изглеждаше великолепно в костюм. Шапката помрачаваше ефекта, но поне не носеше нелепите огромни слушалки. Лицето му грейна, когато я забеляза, и у нея се надигна вълна от нежност и приятно предвкусваме.

— Наистина трябва да се отървеш от това — кимна тя към телефона.

Той го пъхна в джоба си и я целуна по бузата.

— Е, така имаш избор — да ми се обадиш, лично на мен, или да набереш сграда, в която в момента може и да ме няма.

— Да набера сграда…

— А ако пропусна обаждането?

— Боже опази да пропуснеш обаждане!

— Вече не е 1988-а, Ем…

— Знам…

— Шест месеца, давам ти шест месеца да се огънеш…

— Никога…

— Да се обзаложим?

— Добре. Ако някога, някога си купя мобилен телефон, ще те почерпя една вечеря.

— Е, какво облекчение.

— Освен това увреждат мозъка…

— Нищо подобно…

— Откъде знаеш?

Замълчаха, и двамата обзети от смътно усещане, че срещата им не започна добре.

— Не мога да повярвам, че вече ме кастриш — нацупи се той.

— Е, това ми е работата. — Тя му се усмихна и го прегърна, допряла буза в неговата. — Не те кастря. Съжалявам. Съжалявам.