Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

Опипа почвата дори в света на модните подиуми — отколешна мечта, която не смееше да оповести, и която омаловажаваше като „дребно забавление“. Този месец участва във фотосесия за мъжко списание на тема „гангстерски шик“ и в протежение на девет страници дъвка пури или лежа надупчен от куршуми в няколко маркови двуредни костюма. Броеве от списанието бяха небрежно разпръснати из целия апартамент, за да привличат вниманието на гостите. Имаше дори в тоалетната и понякога той се взираше в снимката си — мъртъв, но красиво облечен, проснат върху капака на „Ягуар“.

Да си водещ в катастрофална телевизия не беше чак толкова зле, но колко пъти може да катастрофира една кола? По някое време в неопределеното бъдеше щеше да се наложи да направи нещо добро като компенсация за всичко „толкова-лошо-че-чак-ти-харесва“. В стремежа си да извоюва престиж бе основал собствена продуцентска компания — „Мейхем Ти Ви“. В момента „Мейхем“ съществуваше само като стилно лого върху скъпа хартия, но това несъмнено щеше да се промени. Налагаше се. Както казваше агентът му Арън: „Ти си страхотен водещ на младежки предавания, Декси. Проблемът е, че не си младеж“. За какво друго го биваше, предвид въпросното ограничено актьорство? Познаваше много актьори — и професионално, и социално — играеше покер с някои и честно казано, щом тях ги биваше…

Да, професионално и социално последните няколко години бяха време на златни възможности, на страхотни нови приятели, партита и премиери, разходки с хеликоптери и безкрайни разговори за футбол. Не липсваха и спадове, разбира се — усещане за тревога и всеобхватен ужас, един-два случая на публично повръщане. Мернеше ли се в бар или клуб, нещо в присъствието му предизвикваше другите мъже да го нападат с ругатни и дори с юмруци, а наскоро го повалиха на сцената с бутилка, докато подгряваше публиката за концерта на „Кула Шейкър“. Не беше забавно. В наскоро появилата се рубрика „Кое е хит и кое — не“ беше в позорния списък. Тази не-хитовост му повлия тежко, но той се опита да я омаловажи като завист. Завистта е данъкът, който плащаш за известността.

Наложи се да направи и други жертви. За жалост бе принуден да загърби неколцина стари приятели от университета, защото все пак вече не беше 1988-а. Бившият му съквартирант Калъм, онзи, с когото възнамеряваха да започнат общ бизнес, продължаваше да изпраща все по-саркастични съобщения, но Декстър се надяваше скоро да усети накъде духа вятърът. Какво очакваха, всички да живеят в огромна къща до края на дните си? Не, приятелствата са като дрехите — вършат работа, но в крайна сметка се износват и ги израстваш. Предвид това той бе възприел политика „трима постъпват, един напуска“. Бе заместил загърбените стари приятели с трийсет, четирийсет, петдесет по-преуспели и по-представителни. Количественият прираст бе неоспорим факт, макар Декстър да не беше съвсем сигурен, че всички са му присърце. Беше известен, не, прославен с коктейлите си, с безумната си щедрост, с диджейството и партитата, които организираше след шоуто в апартамента си. Събуждайки се сутрин сред задимените руини, неведнъж бе откривал, че портмонето му липсва.

Няма значение. Беше случил най-доброто време да е млад, преуспял британец. Лондон вреше и кипеше и Декстър оставаше с усещането, че някак си той е отговорен за това. Мъж с модем, минидискова музикална уредба, знаменита приятелка и десетки копчета за ръкавели, с хладилник, пълен с първокласен сайдер, и баня, пълна със самобръсначки с мултифункционални ножчета, какво повече би могъл да желае от живота! Добре си беше тук, спуснал щорите в средата на деня, в средата на годината, в средата на десетилетието, в центъра на най-вълнуващия град на планетата.

Следобедът се стелеше пред него. Не след дълго трябваше да се обади на дилъра си. В огромното имение край Ладброук Гроув тази нощ организираха парти. Първо щеше да вечеря с Ема, но до единайсет все някак щеше да се отърве от нея.

Ема лежеше във ваната с дъх на авокадо. Чу как вратата се захлопва и Йън поема на дългото пътешествие към „Дома на Ха-Ха“ в Пътни за програмата си — петнайсет безрадостни минути за разликата между котките и кучетата. Пресегна се към чашата с вино на пода в банята, вдигна я с две ръце и изгледа смръщено кранчетата за водата. Странно колко бързо се беше изпарила радостта да притежаваш свой дом, колко незначителни и окаяни изглеждаха общите им вещи в малкия апартамент с тънките му стени и чуждите килими. Не че беше мръсно — всяко ъгълче бе излъскано — но навсякъде витаеше усещане за отчайваща лепкавост и упорит мирис на мухлясал кашон. През първата им нощ тук, когато затвориха вратата и наляха шампанското, я обзе непреодолимо желание да се разплаче. „Трябва ни време, за да го почувстваме като свой дом“, каза й Йън, прегърнал я в леглото, „и поне сме изкачили първото стъпало“. Но представата как изкачват цялото стълбище заедно, крачка по крачка, година след година, я изпълваше с ужасяващо униние. И какво я очакваше най-горе?