Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

Някой похлопа по талашитената врата.

— Как е положението в стаичката на Ан Франк?

Отново същата реплика. За Йън шегите не бяха за еднократна употреба — използваш ги неумолимо, докато се разпаднат в ръцете ти като евтин чадър. Когато започнаха да излизат, приблизително деветдесет процента от всичко изречено от Йън, попадаше в категорията „хумористично“ — каламбур, смешна интонация, анекдот. Надяваше се с времето да ги сведе докъм четирийсет на сто — поносим дял — но почти две години по-късно процентът не падаше под седемдесет и пет и съжителството им продължаваше под шапката на комичното. Кой е способен да се весели две години? Отърва се от черните му чаршафи и бирените подложки, тайно бракува бельото му, сведе до минимум „летните печива“, но явно достигаше границите, до които е възможно да преобразиш един мъж.

— Чаша хубав чай за дамата? — попита той с кокни акцент.

— Не, благодаря, скъпи.

— Препечена филийка с яйце? — с шотландски акцент. — Яйчице и филийка за сладуранката?

„Сладуранка“ беше ново изобретение. Подтикна го да се обоснове и той й обясни, че е много, ужасно, ужасно сладка. Предложи й да отвърне на жеста с обръщението „сладурко“; сладуранка и сладурко, сладурко и сладуранка, но тя отказа.

— … тъничка филийка? Да си подплатиш стомаха за довечера?

Довечера. Това било значи. Йън често пускаше в ход диалектите си, когато в ума му се завърти нещо, което не може да изрече с нормален глас.

— Голяма вечер! Ще покорявате града с Телевизионера!

Реши да не обръща внимание на забележката, но той не я улесни. Облегнал брадичка върху главата и, зачете думите върху екрана.

— „Портрет в пурпурно“…

Тя закри екрана с длан.

— Не надничай над рамото ми, моля.

— Ема Н. Уайлд. Коя е Ема Н. Уайлд?

— Псевдонимът ми, Йън…

— Какво означава „Н“?

— Нетърпима.

— Ненадмината. Неустоима.

— Непоносима.

— Ако ти се прииска да го прочета…

— Защо да ми се прииска да го прочетеш? Глупаво е.

— Ти не пишеш глупости.

— Е, този път съм написала.

Тя отметна глава, изключи монитора и без да се обръща, разбра, че я той гледа като нахокано пале. Прекалено често й се случваше с Йън — да се люшка между раздразнение и разкаяние.

— Съжалявам! — каза, сплете пръсти в неговите и разлюля ръката му.

Той я целуна по темето, после проговори в косата й.

— Знаеш ли какво според мен означава „Н“? „Н“ като „Наистина Невероятна“. Ема Н. Н. Уайлд.

При тези думи той излезе от стаята — класическа техника, правиш комплимент и побягваш. За да не се огъне веднага, Ема захлопна вратата, включи отново монитора, прочете написаното, потрепери видимо, затвори папката и я прати в кошчето за отпадъци. Електронен звук на смачкана хартия. Музиката на творчеството.

Пищенето на пожарната аларма оповести, че Йън готви. Тя стана и последва миризмата на прегоряло масло по коридора към кухнята трапезария; не точно отделно помещение, просто най-мръсната четвърт от дневната на апартамента, който бяха купили заедно. Ема се колебаеше, приличаше й на място, където честичко викат полицията, но Йън я обори — било лудост да живеят под наем, и без това повечето нощи прекарвали заедно, било близо до училището й, първото стъпало към съвместния живот и прочее, и прочее. И така те събраха вноската и купиха няколко книги за обзавеждане; едната даваше съвети как да боядисаш талашита така, че да заприлича на италиански мрамор. Обсъждаха вдъхновено дали да не инсталират камина, къде да сложат полички и вградени шкафове, какво да им служи като килер. И паркетът! Йън предложи да наеме дърводелец да изглади и излъска дъските, както си му е редът. През една дъждовна февруарска събота те вдигнаха килима, огледаха унило изпотрошените греди, изронения цимент и старите вестници и гузно върнаха килима на мястото му, сякаш прикриват труп. Стремежът им да създадат домашен уют изглеждаше мимолетен и неубедителен, сякаш бяха деца, устроили си скривалище. Въпреки пребоядисването, репродукциите по стените и новите мебели апартаментът запазваше занемареното си излъчване на нещо нетрайно.

Сега Йън стоеше в кухнята сред ореол от задимена слънчева светлина, извърнал широкия си гръб към нея. Ема го огледа от прага — познатата стара окъсана сива тениска, няколко сантиметра от бельото, подаващи се над ластика на анцуга. Под кафявите косми на гърба му се четеше етикетът „Келвин Клайн“ и изведнъж й хрумна, че Келвин Клайн изобщо не е имал предвид това.