Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

Проговори, за да наруши мълчанието.

— Не е ли попрегоряло?

— Не е. Хрупкаво е.

— Аз казвам „изгоряло“, ти казваш „хрупкаво“.

— Да спуснем завесата!

Мълчание.

— Виждам ти гащите.

— Да. Нарочно е. — Проточен, възтънък гласец. — Нарича се „мода“, скъпа.

— Е, несъмнено е много провокативно.

Нищо. Само цвърчене на прегоряла храна.

Този път обаче беше ред на Йън да се огъне.

— Е? Къде ще те води алфа-мъжкарят тази вечер? — попита, без да се обръща.

— Някъде в Сохо. Не знам.

Знаеше всъщност, но името на ресторанта напоследък се бе превърнало в синоним на изтънчено столично заведение и тя не искаше да влошава положението.

— Йън, ако ти е неприятно…

— Не, върви, забавлявай се…

— Искаш ли да дойдеш с нас?

— Какво? Хари, Сал и моя милост? О, не, не мисля.

— Ще се радвам, ако дойдеш.

— Двамата ще си бърборите през цялото време, сякаш ме няма…

— Не си спомням да се е случвало.

— Последния път се случи!

— Не е вярно.

— Сигурна ли си, че не искаш пържена филийка с яйце?

— Да!

— И между другото, тази вечер изнасям програма. Забрави ли? „Домът на Ха-Ха“ в Пътни.

— Платена програма?

— Да, платена! — отсече той. — Така че благодаря много, но съм зает.

Започна да рови шумно из шкафа. Накрая извади някакъв кафеникав сос.

— Не се безпокой за мен.

Ема въздъхна раздразнено.

— Ако не ти е приятно да ходя, просто го кажи.

— Ем, не сме сиамски близнаци. Върви, щом искаш. Забавлявай се. — Шишето със соса изсъска болестотворно. — Само не скачай в леглото му.

— Е, това е малко вероятно, нали?

— Да, все това повтаряш.

— Той излиза със Суки Медоус.

— Но ако не беше с нея?

— Ако не беше, нямаше да има никакво значение, защото те обичам.

Това обаче не беше достатъчно. Йън не каза нищо И Ема въздъхна, прекоси кухнята, затъвайки на всяка крачка в линолеума, и го прегърна през кръста. Усети го как се отпуска, опря лице в гърба му, вдиша познатия топъл аромат на тялото му, целуна го по тениската и измърмори:

— Не изглупявай.

Постояха малко така, докато стана ясно, че Йън предвкусва с нетърпение закуската.

— Добре. Ще трябва да се залавям с есетата — каза тя и се отдръпна.

Двайсет и осем зашеметяващи изложения за гледната точка в „Да убиеш присмехулник“.

— Ем? — обади се той, когато тя стигна вратата. — Какво ще правиш после? След около хиляда и седемстотин часа?

— Ще съм на смъртно ложе. Защо?

Той се настани пред кухненския плот с чинията в скута.

— Рекох си, че можем да си полегнем… така де… за малко следобедни наслади.

„Привързана съм към него — помисли си тя, — но не съм влюбена и не го обичам. Опитах се, постарах се с всички сили да го заобичам, но не мога. Живея с мъж, когото не обичам, и не знам какво да правя“.

— Може би — отвърна тя от прага. — Може би.

Издаде устни като за целувка, усмихна се и затвори вратата.

Вече нямаше сутрини. Само след сутрини .

С туптящо сърце, плувнал в пот, Декстър се събуди малко след пладне от мъжки крясък. Стори му се, че долита от улицата, но се оказа водещият на „Столичани“. Пак бе заспал пред телевизора и сега го подканваха да потърси героя в себе си.

Съботите след „Късно нощем“ винаги протичаха така — в задушната стая с плътно затворени щори, през които не прониква нито лъч светлина. Ако беше жива, майка му щеше да му извика да се събужда, да оползотвори деня си, но той седеше върху черното канапе, надянал вчерашните боксерки, пушеше, играеше „Ultimate Doom“ на плейстейшъна и се стараеше да не си мърда главата.

В ранния следобед усети как го обзема меланхолията на почивните дни и реши да поупражнява диджейските си умения. Макар и аматьор, Декстър разполагаше с цяла стена дискове и редки плочи, подредени по чамови рафтове, изработени по поръчка, две двойни гнезда за дискове и микрофон — всичките приспаднати от данъците му. Прекарваше часове наред в музикалните магазини в Сохо, надянал огромни слушалки като разполовени кокосови орехи. Все още по боксерки, нехайно редуваше дисковете в чисто новата си уредба, подготвяйки следващото домашно парти с приятели. Нещо обаче не се получаваше и той скоро се отказа.

— Дисковете не са плочи — обяви и едва след малко осъзна, че го е казал на съвсем празната стая.

Меланхолията пак пропълзя, той въздъхна и тръгна към кухнята бавно като пациент след операция. Огромният хладилник беше пълен до пръсване със забележителна нова марка изискан сайдер. Освен като водещ на шоуто („Катастрофална телевизия“, така го наричаха, явно похвално) напоследък започна да се изявява в реклами. Бил хамелеон, казваха — явно също похвала — образец на новата порода британски мъже: столичанин, богат, мъжкар с неприкрит сексуален апетит, страстен почитател на скъпите коли, огромните титанови часовници и лъскавите стоманени джунджурии. Досега бе участвал в рекламата на въпросния първокласен сайдер, пригодена да привлече вниманието на младежите, облечени от главата до петите в „Тед Бейкър“, и на нова марка мъжки самобръсначки — невероятен високотехнологичен предмет с множество ножчета и овлажняваща лента, която оставяше слузеста следа като размазан сопол.