Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Да — отговаря тя. — Просто дребен инцидент…

— Ще пратим някого да ти оправи грима. Две минути, хора. И Декстър, дръж здраво юздите!

„Да, дръж здраво юздите“, повтаря си той, но мониторите му казват, че остават петдесет и шест минути и двайсети две секунди в ефир, и той наистина се съмнява, че ще успее.

Аплодисменти! Аплодисменти, каквито чува за пръв път в живота си, отекват от стените на спортната зала. И, да, оркестърът звучеше глухо, а певците — пискливо, не се разминаха и без технически проблеми — липсващи реквизити и срутени декори — и разбира се, не биха могли да мечтаят за по-благосклонна публика, но все пак пожънаха триумф. Смъртта на Нанси просълзи дори господин Рътлидж, химика, а преследването по лондонските покриви, представено с театър на сенките, се оказа неповторим похват, посрещнат с възклицания и ококорени очи като зрелищна заря. Соня Ричардс оправда очакванията и блесна на сцената, а на Мартин Досън му остана само да скърца ядно със зъби, докато тя обираше най-бурните аплодисменти. Следват овации, викат ги на бис, публиката трополи възторжено с крака по пода и Соня, която плаче — за бога, наистина плаче! — издърпва Ема на сцената, стиска й ръката и повтаря: „Браво, госпожице, чудесно, удивително, удивително!“. Училищно представление — най-дребният възможен успех — но сърцето на Ема ликува и усмивката не слиза от лицето й, докато оркестърът изпълнява какофонична версия на „Бъди разумен“ и тя се покланя ли, покланя, стиснала за ръцете четиринайсетгодишните актьори. Въодушевена от добре свършената работа, за пръв път от десет седмици нито веднъж не усеща порив да ритне Лайънъл Барт.

На почерпката след това кока-колата родно производство се лее като вино, а има и пет бутилки с искрящо пери 5 5 Алкохолна напитка от круши. — Б.ред. за възрастните. Йън стои в ъгъла на спортната зала с поднос с миникексчета и пластмасова чаша с разтворими прахчета против разстройство, които си е донесъл специално за партито, и масажира синусите си, усмихва се и търпеливо очаква Ема да се наслади на славословията. „Достойно за Уест Енд!“, казва някой донякъде нереалистично и тя не скастря Родни Чанс, нейния Фейджин, когато, замаян от карамелизирани близалки, й казва, че е „твърде умна за учителка“. Господин Годалминг („наричай ме Фил, моля“) я поздравява, докато Фиона, червенобуза като фермерска съпруга, ги гледа втренчено, отегчена и раздразнителна.

— През септември трябва да поговорим с теб за бъдещето ти тук — казва Фил, навежда се и я целува за сбогом, а няколко хлапета и учители започват да подсвиркват.

За разлика от повечето партита в света на шоубизнеса, това приключва в десет без четвърт и вместо в огромна лимузина, Ема и Йън се качват в автобус номер 55, после в номер 19 и накрая в метрото и се прибират у дома.

— Толкова се гордея с теб — казва Йън, подпрял глава на нейната. — Но мисля, че вирусът се е загнездил в дробовете ми.

Още щом влизат в апартамента, усеща аромата на цветята. Огромният букет червени рози лежи килнат на една страна в глинената купа върху кухненската маса.

— О, божичко, Йън, прекрасни са!

— Не са от мен — промърморва той.

— О. От кого са тогава?

— От Златното момче, подозирам. Пристигнаха сутринта. Много помпозно, ако ме питаш. Ще си взема горещ душ да ми поолекне.

Тя си сваля мантото и отваря малката картичка. „Извинения за цупенето. Надявам се представлението да мине добре. С много обич — Декс“. Това е всичко. Прочита го два пъти, поглежда си часовника и бързо включва телевизора да гледа големия пробив на Декстър.

Четирийсет и пет минути по-късно, на фона на финалните надписи, тя се смръщва и се опитва да осмисли видяното. Не разбира много от телевизия, но е съвсем сигурна, че Декстър не е блеснал. Изглеждаше колеблив, дори уплашен понякога. Бъркаше репликите, гледаше в грешната камера, приличаше на неумел аматьор и сякаш усетили безпокойството му, музикантите, които интервюираше — рапърът на турне, четиримата нахакани млади манчестърци — реагираха презрително и саркастично. Хората в студиото също го наблюдаваха смръщено, скръстили ръце високо на гърдите като намусени тийнейджъри в пантомима. За пръв път, откакто го познава, той изглежда като риба на сухо. Да не би, да не би… да е пиян? Не знае много за медиите, но разбира кога колата полита към дерето. Когато последната група изпълнява песента си, Ема вече е закрила с длани лицето си. Знае достатъчно за телевизията, за да заключи, че Декстър не се е представил идеално. Тези дни иронията е на мода, но не чак дотам, че дюдюкането да изразява одобрение.