Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Добър ли е?

— Божичко, не! Ужасен е. Мястото му е в сиропиталището. Запее ли „Къде е любовта?“, те съветвам да си запушиш ушите с навити на топчета хартийки от програмата. — Господин Годалминг се разсмива. — Соня обаче е ненадмината. — Директорът не изглежда убеден. — Ще видиш.

Той се размърдва неловко на стола.

— Какво да очаквам тази вечер, Ема?

— Нямам представа. Всичко е възможно.

— Аз лично бих предпочел „Нежно милосърдие“. Припомни ми? Защо не представихме „Нежно милосърдие“?

— Е, това е мюзикъл за проститутки и…

Господин Годалминг се разсмива отново. Често се смее с Ема и останалите също са го забелязали. В учителската стая се носят слухове, мрачни мълви за фаворизиране, и той несъмнено я изпива с поглед тази вечер. Минава минута и тя се озърта към вратата, където Мартин Досън наднича просълзен през стъклото.

— Най-добре да си поговоря с Едит Пиаф ей там, преди да излезе от релси.

— Разбира се, разбира се. — Господин Годалминг изглежда доволен да слезе от стола. — Успех с представлението! Със съпругата ми цяла седмица го очакваме с нетърпение.

— Не ми се вярва.

— Вярно е. Трябва да те запозная после с Фиона. Защо да не се почерпим четиримата с… годеника ти?

— Божичко, не! Само приятел. Йън…

— На партито след шоуто…

— Вода и разтворим сок?

— Готвачът напазарува от „Кеш&Кери“.

— Дочух слухове за миникексчета…

— Учителската кариера… хммм?

— Не била бляскава, казват…

— Много си красива, Ема, между другото.

Ема разперва ръце. Гримирала се е — малко червило в тон с роклята на цветя, тъмнорозова и навярно възтясна. Поглежда към роклята, сякаш е приятно изненадана, но по-скоро е стъписана от забележката.

— Как не! — отвръща, но той забелязва колебанието й.

След малко той се извръща към вратата.

— Да изпратя ли Мартин?

— Да, моля.

Тръгва към вратата, после спира и се обръща.

— Съжалявам, да не би да наруших някакъв личен етикет? Не мога ли да кажа на член от екипа си, че изглежда добре?

— Може, разбира се — отговаря тя, но и двамата знаят, че не е използвал думата „добре“. Казал е „красива“.

— Извинете, но търся най-противния мъж в телевизията? — подвиква Тоби Мъри от прага с характерния си пискливо-хленчещ гласец. Носи кариран костюм и е със сценичния грим; лъскавата му коса е пригладена на шеговит перчем и на Декстър му се приисква да го замери с бутилка.

— Скоро ще разбереш, смятам, че търсиш себе си, а не мен — отвръща Декстър, внезапно забравил какво е лаконичен изказ.

— Добър ответен удар, супермомче — казва вторият водещ. — Значи си видял рубриките?

— Не.

— Защото мога да ти го ксерокопирам…

— Просто някакъв неграмотен драскач, Тоби.

— Значи не си чел „Мирър“. Или „Експрес“, „Таймс“…

Декстър се преструва, че преглежда сценария.

— Никой не е издигнал паметник на критик.

— Вярно. Но и никой не е увековечил и телевизионен водещ.

— Майната ти, Тоби!

— Ах, le mot juste! Най-сетне намери думата!

— Защо си тук всъщност?

— Да ти пожелая успех!

Той приближава, обляга ръце върху раменете на Декстър и ги стиска. Закръглен и сприхав, в шоуто Тоби играе ролята на безочлив шут с остър език и Декстър го презира, презира това подгряващо парвеню и му завижда. На репетициите той се въртеше около Декстър, пускаше долнопробни шегички и го иронизираше, карайки го да се чувства като глуповато, плиткоумно хлапе с муден ум. Отблъсква ръцете на Тоби. Казват, че антагонизмът е сърцевината на голямата телевизия, но Декстър се чувства като параноик с мания за преследване. Приисква му се още една водка — да приповдигне духа му — но не може, не и пред бухалското лице на Тоби, хилещо му се в огледалото.

— Трябва да си събера мислите, ако не възразяваш.

— Разбирам. Съсредоточавай се на воля.

— Ще се видим по-късно?

— Да, красавецо. Успех! — Той затваря вратата и я отваря отново. — Не, наистина. Пожелавам ти успех!

Декстър се уверява, че е сам, налива си водка и се поглежда в огледалото. Яркочервена тениска под черно официално сако над избелели дънки над островърхи черни обувки, с късо подстригана коса — на пръв поглед олицетворение на млад лондончанин, но внезапно го обзема чувството, че е стар, изтощен и непреодолимо тъжен. Притиска с по два пръста очите си и се опитва да обори напиращата меланхолия, но рационалното мислене му убягва. Все едно някой е отлепил главата му от раменете и я е разтърсил. Думите се превръщат в каша и той не вижда начин да се съвземе. „Не се разпадай — казва си, не сега. Дръж се“.