Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

Соня Ричардс й е любимка. Знае, че не бива да има протежета, но Соня е толкова очевидно умна, най-умната в класа й, но и агресивна — тънка като вейка фигурка, изтъкана от негодувание и накърнена гордост.

— Но той е такъв досадник, госпожице!

— Соня, моли те! — казва Ема, макар дълбоко в себе си да смята, че Соня е права. Мартин Досън се отнася с децата, с учителите и с цялата гимназиална система, сякаш е мисионер, благоволил да ги осени с присъствието си. Миналата вечер по време на генералната репетиция ронеше истински сълзи, пеейки „Къде е любовта?“. При високите тонове се напъваше, сякаш отделя бъбречни камъни, и Ема се запита мимоходом какво ли ще е усещането да се качи на сцената, да закрие с длан лицето му и да го блъсне силно назад. Забележката за „селячката“ е съвсем в стила му, но все пак…

— Ако е казал това…

— Каза го, госпожице…

— Ще говоря с него и ще разбера, но ако е истина, това издава само невежеството му. И твоето плиткоумие да се уловиш на въдицата му. — Запъна се на „плиткоумие“. „По-разговорно, по-непосредствено“, укорява се. — Но… ако не успеем да се справим с тази… каша , наистина ще се наложи да отменим представлението.

По лицето на Соня отново се спуска мрачен облак и Ема стъписано забелязва, че е на път да се разплаче.

— Няма да го направите!

— Възможно е да се наложи.

— Госпожице!

— Не можем да излезем на сцената, Соня!

— Можем!

— Нима? И ти ще зашлевиш Мартин, докато пеете в дует „Кой купува“? — Соня се усмихва неволно. — Умна си, Соня, толкова умна, но хората ти залагат капани и ти влизаш право в тях. — Соня въздъхва, придава си строго изражение и поглежда към малкия правоъгълник изсъхнала трева до природонаучното крило. — Справяш се прекрасно, не само с пиесата, но и в клас. Писмените ти работи този срок бяха наистина интелигентни, проницателни и обмислени. — Разколебана как да приеме похвалата, Соня изсумтява и се намръщва. — Следващият срок ще напреднеш още повече, но трябва да овладееш темперамента си, да покажеш на другите по-доброто си лице. — Изнася поредната реч. Понякога си мисли, че прахосва твърде много енергия за речи. Надява се тази да подейства вдъхновяващо, но погледът на Соня се отклонява над рамото й, към вратата на класната стая. — Соня, слушаш ли ме?

— Брадата пристигна.

Ема се обръща и вижда космато лице да се взира през стъклената врата като любопитна мечка.

— Не го наричай Брадата. Той е директор — казва на Соня и му маха да влезе.

Вярно е обаче. Първата — и втората — дума, която й хрумна, щом зърне господин Годалминг, е „брада“. Покрива целите му страни — не е рошава, ниско подрязана е, но много, много черна, като на конкистадор, със сини очи, надзъртащи изпод руното като дупки в килим. Затова е Брадата. Той влиза и Соня започва да се чеше по брадичката, а Ема разширява предупредително очи.

— Добър вечер — поздравява директорът с веселия си извънслужебен тон. — Как сте? Наред ли е всичко, Соня?

— Малко сме се понаежили, сър — отговаря Соня, — но мисля, че ще се оправим.

Ема изсумтява и господин Годалминг се обръща към нея.

— Всичко наред ли е, Ема?

— Със Соня тъкмо си повдигахме духа за спектакъла. Искаш ли да отидеш в съблекалнята да се подготвяш, Соня? — С облекчена усмивка момичето се смъква от бюрото и поема към вратата. — Кажи на Мартин, че ще се забавя малко.

Ема и господин Годалминг остават сами.

— Е! — усмихва се той.

— Е…

В пристъп на сърдечност господин Годалминг понечва да седне разкрачен върху стола, по средата на движението очевидно се разколебава, но накрая решава, че няма връщане назад.

— Трудно дете е Соня.

— О, само поза.

— Чух, че някой се сбил.

— Дребна работа. Сценична треска.

Яхнал стола, той несъмнено се чувства много неудобно.

— Чух, че протежето ти налагало бъдещия ни отговорник на випуска.

— Младежка избухливост. А и Мартин не е съвсем невинен.

— Дочух, че го зашлевила.

— Явно си добре информиран.

— Е, нали съм директор.

Господин Годалминг се усмихва през руното и Ема се пита дали ако се вгледа достатъчно дълго, ще забележи как косъмчетата порастват. Какво ли се случва под цялата тази растителност? Да не би там да се крие всъщност красиво лице? Той кима към вратата.

— Видях Мартин в коридора. Много е… разчувстван.

— Е, от шест седмици съпреживява ролята си. Вживява се е по-точната дума. Много професионално подхожда. Би се разболял от рахит, ако му беше по силите.