Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Бият се, госпожице — казва дванайсетгодишният Самир Чаудхри, дегизиран с бакенбарди колкото овнешки котлети.

— Виждам. Благодаря, Самир.

Пробива си път през тълпата да ги разтърве. Соня Ричардс — кльощавото чернокожо момиче в ролята на Хитреца, стиска рошавите руси кичури на Оливър. Ема я улавя за раменете и я поглежда втренчено.

— Пусни го, Соня. Пусни го. Хайде.

Най-сетне Соня разтваря пръсти и отстъпва назад; гневът се оттича и очите й овлажняват от накърнена гордост.

Мартин Досън — сирачето Оливър, изглежда зашеметен. Висок и едър, по-едър дори от господин Мамбъл, но месестото му лице се сгърчва, сякаш всеки момент ще се разплаче.

— Тя започна! — вика той с глас, колебаещ се между бас и сопрано, и избърсва мръсното си лице в опакото на дланта.

— Стига, Мартин…

— Да, затваряй си плювалника, Досън…

— Не се шегувам, Соня! Край!

Сега Ема е в центъра на тълпата, стиснала противниците за лактите като съдия на боксов мач. Разбира, че за да спаси шоуто, трябва да импровизира вдъхновяваща реч, един от многото моменти а ла Хенри V, съставляващи работния й ден.

— Погледнете се! Вижте колко чудесно изглеждате в костюмите! Вижте малкия Самир с огромните му бакенбарди! — Тълпата се засмива и Самир услужливо се почесва по изкуствените косми. — Приятелите и родителите ви са в залата, за да гледат страхотно, истинско представление! Или поне така смятах. — Тя скръства ръце и въздъхва. — Защото сега ми се струва, че трябва да отменим постановката…

Блъфира, разбира се, но ефектът е мигновен — всеобщ възглас на шумен протест.

— Но ние не сме направили нищо, госпожице — възразява Фейджин.

— Кой тогава крещеше: „Удряй! Удряй!“, а, Родни?

— Но тя побесня като горила, госпожице! — изчуруликва Мартин Досън и Соня се пресяга към него.

— О, Оливър, още ли искаш?

Чува се смях и Ема го парира с прастарата „опровергай недоброжелателите“ реч:

— Стига! Вие трябва да сте задружни другари, а не тълпа! Налага се да ви кажа, че в залата има хора, които не смятат, че ще успеете! Съмняват се, че сте способни, смятат, че е твърде сложно за вас. „Та това с Чарлс Дикенс, Ема! — така ми казват. — Те не са достатъчно умни, нито дисциплинирани да работят заедно. Няма да се справят с «Оливър». Дай им нещо мило и лесно“.

— Кой го казва, госпожице? — пита Самир, готов да надупчи гумите на виновника.

— Няма значение кой, важното е, че така мислят. И може би са прави! Може би трябва да отменим представлението! — За миг се замисля дали не прекалява, но тийнейджърският апетит за драматизъм е безкраен и множеството с бонета и цилиндри надава възмутен възглас. Дори да разбират, че преувеличава, те се наслаждават на предизвикателството. Тя замълчава за ефект. — Така… Със Соня и Мартин ще отидем да си поговорим. Искам вие да поседнете и да поразмишлявате над ролите си. После ще решим какво да правим по-нататък. Ясно? Разбрахте ли?

— Да, госпожице!

В съблекалнята настава затишие, докато тя извежда противниците навън, но в мига, щом затваря вратата, врявата се възобновява. Тя отвежда Оливър и Хитреца към дъното на коридора, покрай спортната зала, където госпожа Грейнджър дирижира оркестъра, изпълняваш оглушително нестройна версия на „Бъди разумен“, и Ема за пореден път се пита защо се подлага на това.

Първо се обръща към Соня.

— Е? Какво стана?

Вечерното слънце струи през големите прозорци с решетки в учебния кабинет и Соня се взира с престорено отегчение към крилото за природни науки.

— Посдърпахме се, това е.

Сяда на ръба на бюрото, разлюляла дълги крака в стари окъсани панталони и черни маратонки със станиолени катарами. По тясното й, упорито, симпатично лице е изписано строго изражение, сякаш да предупреди Ема да й спести словоизлиянията на тема „улови мига“. Другите деца се страхуват от Соня Ричардс и дори Ема понякога усеща как я полазват тръпки. От безизразния поглед, от стаената ярост.

— Няма да се извиня — отсича Соня.

— Защо не? И моля, не казвай: „Той започна“.

Лицето й се разкривява от негодувание.

— Но той наистина започна!

— Соня!

— Каза…

Тя млъква.

— Какво каза? Соня?

Соня размисля; претегля безчестието на издайника срещу чувството за справедливост.

— Каза, че играя добре ролята, понеже всъщност не играя, защото и в действителност съм си селячка.

— Селячка.

— Да.

— Така ли каза Мартин?

— Да. Затова го ударих.

— Хмм… — Ема въздъхва и се вторачва в пода. — Първо ще ти припомня, че каквото и да казва някой, не бива да го удряш. Никога.