Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

Най-неприятното е, че Ема някак си се наслаждава на новооткритата независимост от Декстър. Той се чувства така, сякаш му дават урок, сякаш самодоволството й му зашлевява плесница.

— Нима очакваш хората да си организират живота около теб, Декстър? — злорадо отбеляза тя веднъж и сега пак се бяха скарали само защото не поиска да присъства в студиото, когато излъчват шоуто му.

— Какво искаш да направя? Да отменя „Оливър“, понеже ще те дават на живо по телевизията?

— Не можеш ли да дойдеш след това?

— Не! На другия край на града е!

— Ще изпратя кола!

— Трябва да разговарям с децата, с родителите…

— Защо?

— Декстър, вразуми се! Това ми е работата!

И той разбира, че се държи детински, но ще се чувства по-добре, ако Ема е сред публиката. Става по-добър човек, когато е край нея. А нали приятелите са за това — да те подкрепят, да те подтикват да надскачаш себе си? Ема е неговият талисман, медальонът, който му носи късмет, а сега няма да е там. И майка му няма да е там и той се пита не е ли безсмислено всичко.

След дългия душ му олеква донякъде, облича си лек кашмирен пуловер с остро деколте, който се носи без риза, бледи ленени панталони с шнур, които се носят без бельо, нахлузва чифт „Брикънстокс“ и отскача до вестникарската будка да прегледа телевизионните рубрики и да провери дали пресслужбата си е свършила работата. Както подобава, продавачът се усмихва на известния си клиент и Декстър се прибира у дома с цял наръч вестници. Вече е по-добре, обзет от тревога, но и от въодушевление, и докато машината за еспресо загрява, телефонът отново звъни.

Още преди да се включи телефонният секретар, нещо му казва, че е баща му и няма да приеме обаждането. Откакто почина майка му, обажданията станаха все по-чести и по-мъчителни — неловки, заобиколни и с дълги затишия. Баща му — издигналият се от нулата мъж — сега се оказва безпомощен пред най-нищожните задачи. Скръбта го е сразила и при редките посещения у дома Декстър го вижда как се взира колебливо в чайника, сякаш е извънземна технология.

„Е! Говори!“ , нарежда идиотският глас.

Здравей, Декстър, баща ти е — използва безизразния си телефонен тон. — Обаждам се да ти пожелая успех в телевизионното шоу довечера. Ще те гледам. Много съм развълнуван. Алисън щеше да се гордее с теб — следва тишина. И двамата осъзнават, че последното сигурно не е вярно.

— Само това исках да кажа. И още… не обръщай внимание на вестниците. Просто се забавлявай. Дочуване. Дочуване…

Да не обръща внимание на какво? Декстър сграбчва слушалката.

Дочуване.

Баща му прекъсва връзката. Нагласил е часовниковия механизъм на експлозивите и оставя слушалката. Декстър се взира в купчината вестници, която сега му се струва заплашителна. Пристяга шнуровете на ленените панталони и разгръща на телевизионните рубрики.

Когато Ема излиза от банята, Йън разговаря по телефона и по кокетния му, угоднически глас тя веднага разбира, че отсреща е майка й. Приятелят й и майка й се впуснаха в подмолна афера още след първата им среща в Лийдс по Коледа: „Прекрасно брюкселско зеле, госпожо Морли!“, „Ах, каква сочна пуйка!“… Взаимното им обожание нажежава атмосферата и на Ема и баща й им остава само да цъкат и да прибелват очи.

Изчаква търпеливо Йън да приключи.

— Довиждане, госпожо Морли. Да, и аз се надявам. Нищо и никаква лятна настинка, ще се справя. Довиждане, госпожо Морли, довиждане.

Ема взима слушалката, а Йън — отново смъртно болен — се затътря обратно в леглото.

Майка й е опиянена от копнеж.

— Какво прекрасно момче! Нали?

— Да, мамо.

— Надявам се, че се грижиш добре за него.

— Тръгвам на работа, мамо.

— Защо всъщност се обадих…? Изскочи ми от ума…

Обаждаше се да поговори с Йън.

— Да ми пожелаеш успех може би?

— Успех за какво?

— За училищната пиеса.

— О, да, желая ти успех. Съжалявам, че няма да я гледаме, но в Лондон е толкова скъпо…

Ема прекратява разговора, преструвайки се, че тостерът е лумнал в пламъци, и отива да види пациента, завит през глава под завивките, мъчейки се да „отдели пот“. Част от нея смътно осъзнава, че се проваля като приятелка. Ролята й е непозната и понякога се улавя как плагиатства „влюбено поведение“ — хващане за ръка, гушкане пред телевизора и тем подобни. Йън я обича, казва й го, дори прекалено често, и тя смята, че може би също ще успее да го заобича, но й трябва малко практика. Категорично възнамерява да се постарае и сега, решена да прояви съчувствие, ляга до него и го прегръща.