Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Тъкмо се прибирам. Добре ли си, Декстър?

— О, напълно.

— Защото звучиш доста смахнато.

— О, организирал съм парти. За себе си. Малко частно парти.

— Намали музиката, моля те.

— Всъщност се питах… чакай да намаля музиката… дали не би желала да се отбиеш. Има шампанско, има музика, нищо чудно да се намерят и наркотици. Ало? Ало? Там ли си?

— Нали решихме, че това не е добра идея?

— Нима? Защото аз смятам, че е прекрасна идея.

— Не може да ми се обаждаш изневиделица и да очакваш да…?

— О, хайде, Наоми, моля те. Искам ля те видя.

— Не!

— За половин час ще си тук.

— Не. Вали като из ведро.

— Нямам предвид пеш. Вземи такси, аз плащам.

— Казах не!

— Наистина трябва да се видя с някого, Наоми.

— Обади се на Ема!

— Няма я. И не се нуждая от такава компания. Знаеш какво искам да кажа. Всъщност не докосна ли човешко същество тази нощ, може наистина да умра.

— …

— Знам, че си там. Чувам как дишаш.

— Добре.

— Добре?

— Ще дойда след половин час. Спри да пиеш. Чакай ме.

— Наоми? Наоми? Разбираш ли?

— Какво?

— Разбираш ли, че ми спасяваш живота?

Петък, 15 юли 1994

Лейтънстоун и Кучешкият остров

Ема Морли се храни здравословно и пие умерено. Спи по осем часа, събужда се бързо и без будилник малко преди шест и половина, изпива голяма чаша вода — първите 250 милилитра от дневната доза от литър и половина, която си налива от гарафата, поставена в слънчевия сноп до двойното й легло.

Радиочасовникът се включва и тя се излежава, заслушана в новините. Лейбъристкият лидер Джон Смит е починал; излъчват репортаж за заупокойната служба в Уестминстърското абатство и цитират съболезнования от съмишленици и опоненти: „най-великия премиер, който не успяхме да излъчим“, както и деликатни хипотези кой ще го замести. За пореден път Ема си напомня да обмисли възможността да постъпи в Лейбъристката партия, след като членството й в Организацията за глобално разоръжаване отдавна е прекратено.

Последвалите безкрайни новини от Световното първенство по футбол я принуждават да отметне летните завивки, да скочи от леглото, да си сложи старите очила с дебели рамки и да се промуши в тясното пространство между леглото и стената. Запътва се към миниатюрната баня и отваря вратата.

— Минутка!

Захлопва вратата, но недостатъчно бързо, та да си спести гледката на превития одве над тоалетната чиния Йън Уайтхед.

— Защо не заключваш, Йън? — крещи през вратата.

— Съжалявам!

Ема се обръща, връща се в леглото и намусено изслушва прогнозата за времето и в далечината — бученето на тоалетното казанче, звучно издухване на нос, после още веднъж тоалетното казанче. Най-сетне Йън застава на прага със зачервено мъченическо лице. Без бельо и в черна тениска, която се спуска малко над хълбоците му. Няма човек на планетата, който би се въздържал да не зяпа, но все пак Ема полага усилие да не отлепя очи от лицето му, издишвайки бавно въздуха през устата си.

— Ох. Беше неповторимо преживяване.

— Не ти ли олекна?

Тя си сваля очилата — за да не се поддава на изкушението.

— Никак — издува устни той и си разтърква стомаха. — Сега ме заболя коремчето.

Говори тихо, почти стене и макар Ема да смята, че Йън е страхотен, нещо в думата „коремче“ я подтиква да си представи как му захлопва вратата в лицето.

— Казах ти, че този бекон е развален, но не ме послуша.

— Не е от него…

— О, не, беконът не се разваля. Трае вечно.

— Мисля, че съм пипнал вирус…

— Е, нищо чудно. Всички в училище се присвиват, може аз да съм ти го донесла.

Той не възразява.

— Цяла нощ не съм мигнал. Не съм на себе си.

— Знам, скъпи.

— Диария плюс повд…

— Незаменима комбинация. Като лунна пътека и музика.

— Мразя да се разболявам през лятото.

— Не си виновен — казва Ема и се изправя.

— Сигурно е гастроентерит — казва той, наслаждавайки се на сложната диагноза.

— Така изглежда.

— Чувствам се толкова… — Със стиснати юмруци търси точната дума, обобщаваща сполетялата го несправедливост.

— Като развалина. Не мога да отида на работа в този вид.

— Не ходи тогава.

— Но трябва…

— Тогава върви.

— Не мога. Как бих могъл? Имам чувството, че мозъкът ми се е разводнил — прокарва длан по челото си той. — Превърнал се е в мазна слуз.

— Е, този образ ще ме крепи през деня.

— Съжалявам, но така се чувствам.

Той се придвижва странично към своята страна от леглото и с още един мъченически стон се пъха под завивката.