Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

Той сина последното вино в чашата й.

— Виждаш ли се със старите приятелчета?

— Не. Веднъж налетях на Скот в „О, Цезар!“, ужасният италиански ресторант. Добре изглеждаше, все така гневен. Но иначе се старая да ги отбягвам. Като затворниците — излезеш ли на свобода, най-добре забрави за съкилийниците. Освен теб, разбира се.

— Не беше чак толкова зле, нали?

— Две години от животи ми, които няма как да върна. — Изречено гласно, наблюдението я стъписа, но тя сви рамене. — Не знам, не се чувствах особено щастлива, това е.

Той се усмихна тъжно и побутна ръката й.

— Защо тогава не отговаряше на съобщенията ми?

— Не отговарях ли? Не знам… — Вдигна чашата към устата си. — Нали сме тук сега? Да сменим темата. Как върни комедийната ти кариера?

— О, добре. Участвам в импровизирано шоу, много напрегнато, много непредвидимо. Понякога не съм никак смешен! Но това е част от насладата при импровизациите, нали? — Ема не беше много сигурна, но все пак кимна. — А във вторник вечер изнасям програма в „Мистър Чакълс“ в Кенсингтън. По-саркастична, по-алегорична. Представям скеча на Бил Хикс за рекламата. Вземам на подбив глупавите реклами по телевизията.

Той се плъзна в комедийната плоскост и лицето на Ема застина в усмихната маска. Признанието би го сразило, но откакто го познаваше, Йън я беше разсмивал два пъти: първия път — когато падна по стълбите в мазето. Притежаваше добро чувство за хумор и същевременно не беше ни най-малко забавен. За разлика от Декстър. Декстър не си падаше изобщо по шегите, смяташе чувството за хумор — като политическата съвест — за злепоставящо и плебейско явление, но с Декстър тя се смееше непрекъснато, истерично понякога, друг път искрено, до полуда. На екскурзията в Гърция се смяха цели десет дни, след като разрешиха онова дребно недоразумение. Почуди се къде ли е Декстър сега.

— Гледаш ли го по телевизията? — попита Йън.

Ема трепна, сякаш са я спипали на местопрестъплението.

— Кого?

— Приятелят ти Декстър. Онази глупава програма.

— Понякога. Така де… ако случайно съм включила телевизора.

— И как е той?

— О, нормално, както винаги. Е, малко объркан, честно казано, малко излязъл от релсите. Майка му е болна и… той не го понася много добре.

— Жалко. — Йън се намръщи загрижено и се помъчи да измисли начин да смели темата. Не грубо, но просто не искаше някой заболял непознат да му помрачи вечерта. — Често ли си говорите?

— С Декс? Почти всеки ден. Виждам го по-рядко обаче заради работата и приятелките му.

— С кого излиза сега?

— Нямам представа. Като златни рибки са; безсмислено е да ги кръщаваш, след като и без това са еднодневки. — Беше използвала тази реплика и преди и се надяваше Йън да я хареса, но той се мръщеше. — Защо гледаш така?

— Сигурно защото не го харесвам.

— О, помня.

— Постарах се.

— Е, не го приемай лично. Не го бива с мъжете, намира ги за излишно племе.

— Всъщност винаги съм смятал…

— Какво?

— Че те приема за даденост. Това е.

„Пак съм аз! Просто проверявам. Малко съм пийнал, честно казано. В сантиментално настроение. Ти си великолепна, Ема Морли. Ще се радвам да те видя. Обади се, когато прибереш. Какво друго исках да кажи? Нищо, само че си великолепна, неотразима. Та така. Когато се прибереш. Ми се обади. И ела.“

Когато сервираха вторите чаши с бренди, те вече бяха несъмнено пияни. Всички в ресторанта изглеждаха пияни, дири среброкосият пианист, който свиреше тромаво „Ти ме въздигаш“ и помпаше педала, сякаш е развалена спирачка. Принудена да повиши глас, Ема го чуваше как отеква в главата й, докато въодушевено и пламенно разказваше за новата си кариера:

— Голяма гимназия в северен Лондон. Ще преподавам английски и малко драматургия. Хубаво училище, децата са с разнороден произход, не е като уютните гнезденца в предградията, пълни с кротки агънца. Децата са предизвикателство, но какво толкова? Те трябва да бъдат такива. Ще го кажа все пак… Сигурно ще ме изядат жива тези нехранимайковци. — Тя разклати брендито в чашата, както правеха във филмите. — Представям си как съм седнала на ръба на бюрото, обяснявам как Шекспир е бил първият рапър или нещо такова и хлапетата ме слушат ококорени като… като хипнотизирани. Представям си как се нося върху вдъхновени младежки рамене. Така ще обикалям училището, паркинга, стола — върху раменете на боготворящи ме ученици. Като в „Общество на мъртвите поети“ — carpe diem учител.

— Моля? Какъв учител?