Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

Невероятно гаден ден, Ем — отново заеква. — Държах се ужасно, ужасно лошо. Трябва да приключва, но не иска. Иска да види Ема Морли, за да си признае греховете, но тя е на среща. Ухилва се и казва: Утре ще ти се обадя. Искам да науча всичко! Ах, ти, неустоима красавице! Затваря. „Неустоима красавице…“

Релсите трополят и той чува грохота на приближаващия влак, но не може да се качи, не и в това състояние. Ще почака следващия. Влакът за Лондон пристига и сякаш го подканва, пуфтейки учтиво, но Декстър остана зад прозрачната пластмаса на телефонната кабина, усеща как лицето му се сгърчва и дъхът му излита остро и насечено. Сълзите потичат и той си повтаря, че виновни са химикалите, химикалите, химикалите.

Четвъртък, 15 юли 1993

Ковънт Гардън и Кингс Крос

Йън Уайтхед седеше на масата за двама във „Форелис“ в Ковънт Гардън и си поглеждаше часовника — петнайсет минути закъснение. Успокои се обаче, че това е част от изтънчената игра на котка и мишка, тоест — от репертоара на ухажването. Е, нека играта започне! Потопи чабатата 4 4 Италиански хляб от пшенично брашно, сол, вода и мая. — Б.ред. в купичката със зехтин, сякаш е четка за боя, разтвори менюто и разгледа какво му е по джоба.

Кариерата на комик все още не му беше донесла предвкусваното богатство и мечтаните телевизионни изяви. Неделните вестници ежеседмично тръбяха, че комедията е новият рокендрол, но незнайно защо, той все още се домогваше до вторничната отворена сцена в „Сър Лафалотс“. Беше осъвременил репертоара си в унисон с новите тенденции, включваше политически и наболели теми, пробваше ролева комедия, сюрреализъм, комични песни и скечове. Нищичко не предизвикваше смях. Веднъж кривна към по-саркастичен стил и си спечели юмруци и ритници, а участието му в неделната трупа за импровизирани комедийни представления доказа само, че не е смешен, и то по напълно интуитивен, спонтанен начин. Но той продължаваше да се бори и да кръстосва периферните квартали в търсене на бурни аплодисменти.

Навярно нещо в името „Йън Уайтхед“ не позволяваше да го изписват със светещи букви. Обмисляше дори да го смени с нещо по-предизвикателно, по-енергично и едносрично — Бен, Джак или Мат — но преди да уточни комичния си персонаж, си намери работа в „Соникотроникс“, магазин за електроника на Тотнъм Корт Роуд, където болнави на вид младежи в тениски продаваха компютърна памет и графични карти на болнави на вид младежи в тениски. Парите не бяха много, но вечерите му бяха свободни за сценични изяви и той често изпробваше новите си реплики пред колегите.

Но най-хубавото, ненадминатото предимство на „Соникотроникс“ беше, че по време на обедната почивка се натъкна на Ема Морли. Стоеше пред офиса на Църквата по сциентология, чудейки се дали да не се подложи на личностния тест, когато я видя полускрита зад огромния ратанов кош за пране, и щом я прегърна, Тотнъм Корт Роуд засия и се превърна в улицата на мечтите.

Среща номер две — в лъскав италиански ресторант до Ковънт Гардън. Собствените му вкусове клоняха към лютивото, соленото и пърженото и би избрал къри за вечеря. Но вече поназнайваше достатъчно за приумиците на женското съсловие и разбираше, че тя ще предпочете пресни зеленчуци. Погледна отново часовника си — двайсет минути закъснение — и усети как стомахът ми се присвива мечтателно: отчасти от глад, отчасти от любов. От години сърцето и стомахът му бяха препълнени с копнеж по Ема Морли — не само платоничен, но и плътски. И досега пазеше спомена — щеше да го пази до живот — за деня, когато я зърна в разностилни бикини и сутиен в служебната стая в „Локо Калиенте“, осветена от следобедното слънце като в катедрала, а тя му се разкрещя да излезе и да затвори проклетата врата.

В неведение, че мисли за бельото й, Ема Морли го наблюдаваше, застанала до салонния управител. Отбеляза, че той определено изглежда по-добре напоследък. Ореолът от ситни руси къдрици беше изчезнал, подкъсен и пригладен леко с гел. Вече не приличаше на новодошъл в града. Всъщност, ако изключим ужасните дрехи и вечно отворената уста, Йън би могъл да мине за привлекателен.

Макар обстановката да бе необичайна за нея, тя определи ресторанта като класическо място за среща — достатъчно скъп, не твърде осветен, не и особено претенциозен, но не и безвкусен, място, където подправят пиците със свеж риган и босилек. Изглеждаше изискано, но не прекалено, и поне не предлагаха къри или, не дай си Боже, рибено бурито. Имаше палми и свещи, а в съседната зала позастарял мъж свиреше Гершуин на голямо пиано — „Надявам се да бди над мен“.