Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— С някого ли сте? — попита салонният управител.

— С онзи мъж там.

На първата им среща Йън я заведе да гледат „Зли и мъртви: Средновековие“ и „Одеон“ на Холоуей Роуд. Ема не беше придирчив сноб и за разлика от повечето жени и харесваше филми на ужасите, но въпреки това изборът й се стори странен, любопитно самонадеян. В „Евриман“ даваха „Три цвята: Синьо“, но на екрана в „Одеон“ един мъж размахваше трион вместо ръка и тя намираше гледката за непонятно освежителна. Вярна на традицията, очакваше после да бъде поканена на ресторант, но Йън очевидно смиташе, че е престъпление да пропуснат обилната вечеря, включена в цената на билетите. Той огледа съсредоточено менюто с отстъпка, сякаш се колебае кой кулинарен шедьовър да избере, и накрай се спря на начос за ордьовър, хот-дог за основно ястие и понички за десерт, които прокарваше с кофа „Лилт“ с лед с размерите на човешки торс, та после озвучаваше малкото съзерцателни сцени в „Зли и мъртви: Средновековие“ с дискретни оригвания в шепи, разнасящи топъл тропически аромат.

И въпреки това — влечението към свръхнасилие и солени храни, горчицата по брадичката му — Ема прекара по-приятно, отколкото очакваше. По пътя към бара той митна от външната страна на тротоара, да не би да я блъсне заблуден автобус — тя за пръв път виждаше на живо този странно старомоден жест — докато обсъждаха специалните ефекти, обезглавяванията и изкормванията. След известен размисъл Йън обяви „Зли и мъртви: Средновековие“ за най-добрия от трилогията. Трилогиите и касовите хитове, комедиите и ужасите заемаха централно място в културния живот на Йън и в бара те проведоха интересен дебат дали комиксите се отличават с дълбочината и посланието на, да речем, „Нежна е нощта“. Покровителствен и грижовен, той беше като по-голям брат, от когото научава много любопитни неща, с тази дребна разлика, че иска да спи с нея. Толкова напрегнато, толкова многозначително я гледаше, че тя непрекъснато опипваше лицето си, да не би нещо да е полепнало по него.

Сега, в ресторанта, също й се усмихна широко и скочи тъй въодушевено, че удари масата с хълбок и разсипа водата върху маслините.

— Да донеса ли кърпа? — попита тя.

— Не, няма проблем, ще го попия със сакото си.

— Не! Недей! Вземи моята салфетка.

— Е, прецаках маслините. Не буквално, бързам да добавя.

— О. Няма нищо.

— Шегичка! — изкрещя той, сякаш викаше: „Пожар!“.

Не се беше чувствал толкова нервен от последната катастрофална вечер с трупата импровизатори. Скастри се наум да се успокои и продължи да потупва покривката за маса. Вдигна поглед и видя как Ема съблича лятното си сако, изопнала рамене и гърди, както правят обикновено жените, без да съзнават какви терзания причиняват. Ето го — втория за тази вечер изблик на желание и любов към Ема Морли.

— Изглеждаш прекрасно — изстреля той, неспособен да се овладее.

— Благодаря! Ти също — отвърна механично тя.

Облечен беше в комедийния си костюм — омачкано ленено сако над черна тениска. В чест на Ема нямаше имена на групи или иронични надписи — тоест стопроцентов шик.

— Харесвам го — посочи тя сакото. — Добре ти стои.

Йън потърка ревера с палец и показалец с изражение:

„Нима? Тази дрипа?“.

— Да взема ли сакото ви? — попита сервитьорът, любезен и представителен.

— Да, благодаря.

Ема го подаде и Йън се сепна, че после ще се наложи да му даде бакшиш. Няма значение. Тя заслужава.

— Нещо за пиене? — попита сервитьорът.

— Бих желала водка с тоник.

— Двойна? — подтикна я сервитьорът към разточителство.

Тя погледна към Йън и забеляза искрицата паника, блеснала върху лицето му.

— Неразумно ли е?

— Не, не.

— Добре. Двойна!

— Вие, сър?

— Аз ще изчакам виното, благодаря.

— Минерална вода?

— Чешмяна! — изкрещя той, после по-спокойно: — Чешмяна, ако обичате, освен ако…

— Както желаеш — обажда се Ема окуражително. — Сервитьорът се отдалечава. — И между другото, тази вечер си делим сметката. Никакви възражения. 1993-та е.

Йън се влюбва още повече в нея. Но решава да поспори в името на доброто впечатление.

— Но ти си студентка, Ем!

— Вече не. Вече съм квалифициран учител. Днес беше първото ми интервю за работа.

— Как мина?

— Много, много добре.

— Поздравления, Ем, чудесно!

Той се хвърли напред през масата да я целуне по бузата, не, по двете бузи, не, почакай, само по едната, не, май все пак по двете.

Подготвил бе предварително иронични забележки за менюто и докато Ема се опитваше да се съсредоточи, пусна в ход няколко хитроумни каламбура — торта „Гараш“ за грош и прочее. Дали стейкът „алангле“ е наистина английски, след като се произнася а ла френски? И от къде на къде добрата стара говежда пържола се е превърнала в „рагу“ в наши дни? Какво, дивеше се той, наричат „алфа-бети спагети“? Мокри набъбнали буквички в червен сос? Или?