Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

Но щом минава край стаята на майка си, я вижда в профил, седнала на ръба на леглото, вперила очи в полята, сякаш го очаква. Обръща бавно глава, но той се закопава на прага като дете.

— Проспа целия ден — казва тихо тя.

— Успах се.

— Разбирам. По-добре ли се чувстваш?

— Не.

— О, добре… Баща ти, боя се, е малко сърдит.

— Нищо ново значи. — Тя се усмихна снизходително и окуражен, той добавя: — В момента май всички са ми ядосани.

— Горкичкият Декстър — казва тя и той се чуди дали долавя сарказъм. — Ела и седни тук. — Тя се усмихва и отпуска ръка на леглото. — До мен. — Той влиза покорно в стаята и сяда. Бедрата им се докосват. Тя обляга глава на рамото му.

— Не сме на себе си, нали? Аз определено не съм на себе си. Никак. Ти също. Не мога да те позная. Не те помня такъв.

— В какъв смисъл?

— Искам да кажа… да говоря ли откровено?

— Налага ли се?

— Мисля, че да. Полага ми се по право.

— Казвай тогава.

— Мисля… — Тя вдига глава от рамото му. — Мисля, че дълбоко в себе си имаш сили да си добър човек. Дори изключителен. Винаги съм го вярвала. Майките са длъжни да вярват, нали? Но не смятам, че си го постигнал. Не още. Трябва ти време. Това е.

— Разбирам.

— Не бива да се обиждаш, но понякога… — Тя го улавя за ръката и гали опакото на дланта му с палец. — Понякога се тревожа, че вече не си добър.

Помълчават малко. Накрая той се обажда:

— Не знам какво да кажа.

— Няма нужда да казваш нещо.

— Сърдиш ли ми се?

— Малко. Но напоследък се сърдя на всички. На всички, които не са болни.

— Съжалявам, мамо. Много, много съжалявам.

Тя притиска ръката му с палец.

— Знам…

— Ще остана. Да пренощувам.

— Не, не тази вечер. Зает си. Ела пак и ще започнем на чисто.

Той става, улавя я леко за раменете, докосва лицето й с буза — усеща дъха й в ухото си — топъл, сладък дъх — и тръгва към вратата.

— Благодари на Ема от мое име — казва тя. — За книгите.

— Непременно.

— Изпрати й поздрави. Когато я видиш довечера.

— Довечера?

— Да. Нали каза, че ще излизате?

Той си спомня лъжата.

— Да, да. И съжалявам, че днес… днес не се държах добре.

— Да. Винаги има следващ път, предполагам — усмихва се тя.

Декстър слиза тичешком по стълбите, разчитайки инерцията да го отнесе надалеч, но баща му е в антрето. Чете местния вестник или се преструва, че чете. За пореден път остава с усещането, че го чакат — дежурен стражар, стиснал белезниците.

— Успах се — казва Декстър към гърба на баща си.

Той разгръща вестника на следващата страница.

— Да, знам.

— Защо не ме събуди, татко?

— Нямаше смисъл. Освен това не мисля, че е редно. — Обръща друга страница. — Не си на четиринайсет, Декстър.

— Но сега трябва да тръгвам!

— Е, щом трябва…

Изречението замира недовършено. Вижда Кейси в дневната; тя също се преструва, че чете, с укоризнено поруменяло фарисейско изражение. „Изчезвай веднага, незабавно, защото надвисва апокалипсис“. Той протяга ръка за ключовете си върху масичката в антрето, но не ги намира.

— Ключовете за колата?

— Скрих ги — казва баща му, без да отлепя очи от вестника.

Декстър се засмива.

— Не можеш да ми криеш ключовете!

— Е, очевидно мога. Искаш ли да ги потърсиш?

— И защо? — негодува Декстър.

Баща му вдига поглед от вестника и сякаш души въздуха.

— Защото си пиян.

Кейси става от дивана в дневната, отива до вратата и я захлопва.

Декстър се засмива неубедително.

— Не, не съм!

Баща му надниква над рамото му.

— Декстър, разбирам кога някой е пиян. Особено ти. От дванайсет години те виждам пиян, забрави ли?

— Но аз не съм пиян, само махмурлия, това е.

— Както и да е. Няма да шофираш.

Декстър отново се засмива присмехулно и прибелва възмутено очи, но от гърлото му не излиза нищо, освен немощно, пискливо:

— Татко, на двайсет и осем съм!

Баща му отговаря със заучена реплика:

— Без малко да ме заблудиш. — Бръква в джоба, изважда своите ключове, подхвърля ги във въздуха и ги улавя с престорена приветливост. — Хайде. Ще те закарам до гарата.

Декстър не се сбогува със сестра си.

„Понякога се тревожа, че не си много добър“. Баща му кара в мълчание, а Декстър пламти от срам в големия стар „Ягуар“. Когато тишината става непоносима, баща му проговаря тихо и сериозно, вперил очи в шосето:

— В събота ела и см вземи колата. Трезвен.

— И сега съм трезвен — отвръща Декстър, а гласът му пак прозвучава като капризен хленч. — За бога! — добавя напълно безсмислено.