Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Няма да споря с теб, Декстър.

Той се смъква обидено в седалката, опрял чело и нос в стъклото, пред което се изнизват елегантните имения край пътя. Баща му винаги се е ужасявал от конфликтите и сега очевидно се гърчи в агония, пуска радиото да запълни тишината и те слушат класическа музика — банален и бомбастичен марш. Наближават гарата. Колата спира на паркинга, празен в почивния ден. Декстър отваря вратата и стъпва на чакъла, но баща му не понечва да се сбогува, просто седи и чака с включен двигател — безучастен като шофьор, заковал поглед в таблото, с пръсти, потупващи в такт с налудничавия марш.

Декстър разбира, че трябва да се примири с наказанието и да си тръгне, но гордостта не му позволява.

— Преди да си замина, искам да ти кажа, че реагираш твърде преувеличено…

Внезапно по лицето на баща му се изписва гняв; с оголени, плътно стиснати зъби и пресеклив глас той отвръща:

— Не смей да поставяш под съмнение моята преценка. И тази на майка си. Вече си мъж, не си дете.

Също толкова бързо гневът се стопява и баща му изглежда така, сякаш ще заплаче. Долната му устна трепери, той стиска волана с едната ръка, а дългите пръсти на другата закриват очите му като превръзка. Декстър припряно отстъпва от колата и понечва да се изправи и да затвори вратата. Баща му обаче изключва радиото и проговаря отново:

— Декстър…

Декстър се навежда и надзърта към него. С овлажнели очи, но твърд глас баща му казва:

— Декстър, майка ти те обича много. Аз също. Винаги сме те обичали и винаги ще те обичаме. Мисля, че го знаеш. Но докато майка ти е жива… — Той замлъква и свежда поглед надолу, сякаш търси думите. После продължава: — Декстър, ако дойдеш пак при майка си в такова състояние, кълна се, че няма да те пусна в къщи. Няма да ти позволя да прекрачиш прага. Ще ти захлопна вратата в лицето. Не се шегувам.

Декстър зяпва, но от устата му не излизат никакви думи.

— А сега си тръгвай.

Декстър затваря вратата на колата, но тя не се заключва. Бутна я пак в същия момент, когато баща му потегля напред с почервеняло лице и после на заден ход излаза от паркинга. Декстър го проследява с поглед.

Гарата е пуста. Той се озърта по перона да открие телефонния автомат, добрия стар телефонен автомат, благодарение на който като тийнейджър организираше бягствата си. Часът е 6:59. Влакът за Лондон пристига след шест минути, но той трябва да се обади.

В 7:00 Ема се поглежда за последно в огледалото да се увери, че не личи да е полагала кой знае какви усилия. Огледалото е облегнато нестабилно на стената и тя знае, че скъсява отражението като в зала на смеха, но въпреки това цъка с език при вида на ханша и късите крака под дънковата пола. Твърде топло е, но тя не понася зачервените си колене и е обула чорапогащник. Косата й, току-що измита и с аромат на нещо, наречено „горски плодове“, пада надолу пригладена и уханна, сякаш специално фризирана, и Ема я разрошва с върховете на пръстите си, за да й придаде небрежен вид. С кутрето забърсва петънцата червило в ъгълчетата на устните си. Изглеждат много червени и тя се пита дали не прекалява. Все пак едва ли ще се случи нещо. Сигурно ще се прибере преди десет и половина. Пресушава последната глътка от голямата чаша водка с тоник, примижава от металическия вкус, който пастата за зъби придава на течността, взима си ключовете, слага ги в най-хубавата си дамска чанта и затваря вратата.

Телефонът иззвънява.

Пресякла е коридора до средата, но го чува. За миг се замисля дали да изтича да вдигне, но вече е закъсняла, а и сигурно са майка й или сестра й да питат как е минало интервюто. Чува да се отваря асансьорът в дъното на коридора. Хуква да не го изпусне и вратата му се затваря точно когато се включва телефонният й секретар.

… след сигнала оставете съобщение и аз ще ви се обадя по-късно.

Здрасти, Ема, Декстър е. Какво исках да кажа? Е, исках да кажа, че съм на гарата и тъкмо се прибирам от нашите… и се питах какао ще правиш тази вечер. Имам билети за премиерата на „Джурасик Парк“! Всъщност май сме я пропуснали, но пък партито след прожекцията? Ти и аз? Принцеса Даяна ще е там. Съжалявам, дрънкам глупости, в случай че си там. Вдигни телефона, Ема. Вдигни го, вдигни го, вдигни го. Не? Добре… ясно. Сега си спомних, че тази вечер си на среща, нали? Твоята СРЕЩА. Е — забавлявай се, обади ми се като се прибереш, ако се прибереш. Разкажи ми всичко. Сериозно. Обади ми се при първа възможност.

Гласът му пресекна, той си поема дъх и продължава: