Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Донякъде. — Той потърква слепоочия да подскаже главоболие и неволно казва: — Намира ли ти се малко излишен морфин?

Тя дори не си прави труда да го погледне. Времето тече. Напоследък забелязва, че се видиотява. Решимостта му да не губи разсъдък, да стъпва здраво по земята, се стопява и той констатира — съвсем обективно — че става все по-неразумен и егоистичен, а глупавите забележки зачестяват. Старае се да го надмогне, но усеща, че е неподвластен да промени положението — като наследствено оплешивяване. Защо не се предаде и просто да си бъде идиот? Да сложи край на терзанията. Времето тече и той забелязва как тревата и плевелите са си пробили път по тенис корта. Мястото вече се руши.

Най-сетне тя проговаря:

— Предупреждавам те, че баща ти готви обяд. Яхния от консерва. Бъди нащрек. Поне Кейси ще се върне за вечерята. Ще пренощуваш, нали?

Мисли си, че може да остане. Открива се възможност да поправи грешките.

— Всъщност не — отговаря.

Тя полуизвръща глава.

— Имам билети за „Джурасик Парк“. Премиера. Ще дойде и лейди Даяна! Не с мен, бързам да уточня. — И докато говори, гласът, който чува, е глас на презрян човек. — Не мога да пропусна, от работата ме задължават, отдавна е насрочено. — Очите на майка му се присвиват почти незабележимо и за да я умилостиви, той добавя припряно: — Ще водя Ема. Бих пропуснал, но тя очаква с нетърпение прожекцията.

— О. Добре.

И пак тишина.

— Животът, който водиш… — казва равно тя.

Тишина.

— Декстър, извини ме, но явно се изтощих. Ще трябва да се кача горе и да подремна.

— Добре.

— Трябва ми помощ.

Той се озърта трескаво за сестра си или за баща си, сякаш притежават квалификация, чужда нему, но тях ги няма. Ръцете на майка му стискат облегалката на стола, напряга се безрезултатно и той осъзнава, че трябва да го направи. Леко, неубедително я улавя под ръка и й помага да стане.

— Искаш ли да…?

— Не. Вътре се справям сама. Затрудняват ме само стълбите.

Прекосяват вътрешния двор; ръката му досяга предпазливо тъканта на синята лятна рокля, която виси от раменете й като болничен халат. Бавните й стъпки го влудяват като лична обида.

— Как е Кейси? — пита, за да запълни времето.

— О, добре. Харесва й да ме командва, но е много грижовна. Изяж това, изпий онова, поспи. Строга, но справедлива, такава е сестра ти. Отмъщава си, задето не й купи онова пони.

„Щом Кейси я бива толкова — чуди се той, — къде се е дянала точно когато имат нужда от нея?“ Вече са в къщата, пред стълбището. За пръв път забелязва колко много са стъпалата.

— Как…?

— Най-добре просто ме вдигни. Не съм тежка напоследък.

„Не умея. Негоден съм за това. Мислех си, че ще бъда, но не съм. Липсва ми нещо и не мога да го правя“.

— Боли ли те някъде? Искам да кажа… трябва ли да внимавам за…?

— Не се безпокой.

Тя сваля шапката и наглася шала. Той я стисва по-здраво под лопатките, пръстите му лягат в ямките между ребрата, после сгъва коляно, усеща сгъвките на краката й над лакътя си — гладки и хладни — и когато решава, че е готова, я вдига нагоре и тялото й се отпуска в ръцете му. Тя въздъхва силно и диханието й — сладко и горещо — погалва лицето му. Или е по-тежка, отколкото предполага, или той е по-слаб, отколкото си мисли — блъсва рамото й в парапета, наглася се наново, обръща се настрани и започва да се изкачва. Главата й е отпусната върху рамото му, шалът се плъзва по страните й. Наподобяват пародия на сватбена церемония.

— Младоженецът пренася невястата през прага — и няколко забавни реплики пробягват през ума му, но никоя не улеснява положението. Стигат площадката и тя проговаря първа:

— Моят герой.

Поглежда го и двамата се усмихват.

Той отвари с ритник вратата на тъмната стая и я оставя върху леглото.

— Да ти донеса ли нещо?

— Не. Всичко е наред.

— Трябва ли да пиеш някакво лекарство?

— Не. Не.

— Сухо мартини с маслинка?

— О, да, моля.

— Искаш ли да те завия?

— Само с чаршаф.

— Да спусна завесите?

— Да, но не затваряй прозореца.

— Доскоро тогава.

— Довиждане, скъпи.

— Довиждане.

Той й се усмихва бегло, но тя вече се е извърнала на една страна и той излиза от стаята и притваря вратата. Някой ден, много скоро, навярно преди да измине година, ще излезе от стаята и никога повече няма да я види. Тази мисъл е толкова непонятна, че той я прогонва яростно, съсредоточавайки се върху себе си — върху махмурлука си, умората, която изпитва, бучащата в слепоочията му болка, докато слиза по стъпалата.